Поредната трагедия на пътя, в която пиян шофьор уби 15-годишно момче на пешеходна пътека в София ангажира вниманието на обществото. Няколко дни по-рано тълпа роми пребиха до смърт шофьор, прегазил дете, изскочило на пътното платно.  Продължават протестите в Цалапица, с които близки и приятели на убитото момче настояват за цялата истина за престъплението и наказание на всички замесени. Преди беше Дебора , нарязана като парче месо,  трупът на Кристиян Пеев – разчленен и изхвърлен в канализацията , и още и още…. Всеки ден ни залива поредната вълна от нечовешка агресия и всеки път , когато решим, че новините не могат да бъдат по-жестоки, някой успява да ни изненада.

Протестите не спират, хората настояват за справедливост и бързи наказания, а политиците, притиснати от общественото недоволство, приемат закони, чиято полза е меко казано спорна.  Опозицията /която и да е тя към момента/ използва всеки пореден случай, за да критикува управляващите , извличайки дивиденти със съмнително качество. През последните две години и половина се смениха няколко правителства в различни конфигурации, включително и три служебни, но законодателните промени по никакъв начин не промениха средата. И ако трябва да сме честни – става все по-зле. 

Как реагира обществото на вълната от агресия?

 Малка част от хората се включват активно в протестите, други предпочитат да протестират в социалните мрежи, трети твърдят, че това не ги засяга, а някои просто ограничават достъпа си до информационните платформи – телевизия, радио, вестници , сайтове за новини. 

Как може насилието да бъде овладяно?

Психолозите  са категорични, че асоциалното поведение може да се разпространи като епидемия. Експериментите показват, че хората много по-често нарушават приетите норми на поведение, когато виждат, че и другите постъпват така. Лошият пример е заразителен  и : виждайки, че се нарушава едно правило, хората си позволяват да нарушават и други норми.

Репортажите от мястото на катастрофата, в която загина 15-годишното момче, ни показват един от най- оживените райони в столицата. Но погледнете как изглеждат околните сгради! Красивите стари къщи, строени в началото на 20-ти век от заможни софиянци , сега са целите са нашарени в грозни графити.

 Мнозина ще кажат, че графитите и катастрофата няма нищо общо, но всъщност ще сгрешат.  Толерирането на дребни нарушения влече след себе си далеч по-сериозни престъпления. 

По темата има направен огромен социален експеримент и то не къде да е, а в Ню Йорк.

В началото на 80-те години градът е опасен за живеене.  Всеки ден стават повече от 1500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие.  Опасно е да се ходи нощем по улиците, нападенията в метрото са ежедневие. Мръсните платформи на подземната железница са зле осветени, мръсни и нашарени с графити. Градът е в лапите на най-свирепата епидемия от престъпност в цялата си история.

После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.

Какво се случва?  В книгата си „Преломен момент”  канадския социолог Малкъм Гладуел представя „Теорията за счупените прозорци”, чиито автори са криминалистите Уилсън и Келинг.

Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни престъпления.

Гладуел се занимава със социалните епидемии. Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.

 В средата на 80-те в нюйоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с… борба срещу графитите. Идеите му първоначално са посрещнати скептично, но Гън е категоричен – той смята, че ако не спечели войната с графитите, всички други реформи са обречени.  Той заповядва графитите да започнат да се чистят и води денонощни битки с графитърите . През деня вагоните и депата се чистят от графити, а нощем вандалите рисуват нови. В крайна сметка Гън побеждава и успява да изчисти влаковете.

През 1990-а началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той се захваща яростно с… гратисчиите.

Защо? Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за липсата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии.

Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона.

Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.

През 1994-та за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.

Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления.”

Верижната реакция е прекъсната.

В края на 90-те изцяло  Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка.

Докато се примиряваме  с нашарените среди, мръсотията,  боклуци, шофьорът, който изхвърля  пепелника през прозореца на колата, докато се качваме в колата на пиян или дрогиран шофьор, докато се правим , че не чуваме писъците на съседката, докато мъжът й я пребива , докато палим и рушим паметници на културата,  агресията  ще ескалира и само главните герои в трагедиите ще се сменят. И ние ще бъдем съучастници. А когато  драматичните истории се превърнат в статистика, вече ще бъде късно за нас като държава.