Болестта ми не е била тайна. Не съм я крила, но не съм я и афиширала, защото за мен тези неща не са повод за пиар, казва известната тв водеща Радина Червенова.

"През всичките тези години бях на върха в новините като водеща на централната емисия, а новините са върхът на телевизията. Оттук нататък трябва да търся нещо друго", признава Червенова. 

Най-красивата водеща на “По света и у нас” слезе от телевизионния екран преди повече от година, след като води емисията от 1995-а. Цялата кариера е свързана с БНТ и до ден днешен за нея това е Телевизията. Когато започва работа там, се учи от легендата Бригита Чолакова. Признателна е не само на нея, но и на съдбата си, която я среща с всички значими хора в БНТ, превърнали се в институция.

Вижте какво сподели водещата в интервю на 24 часа.

- Повече от година не сте на екрана на БНТ, г-жо Червенова. Вярно ли е, че сте уволнена?

- Никой не ме е уволнявал, нито бившият, нито настоящият генерален директор. Решението е лично мое.

- Дори и външно изглеждате различно. На какво се дължи пълната ви промяна?

- Ако преди година и половина някой ми беше казал, че ще си тръгна от БНТ, че този факт няма да ме накара да страдам за телевизията, която беше важна част от моя живот, изобщо нямаше да повярвам. Някак си нещата дойдоха от само себе си. Просто имам нужда от нещо друго, нещо ново.

- С какво се занимавате?

- С всичко, за което не съм имала време досега и не съм си дала сметка колко хубави неща има в живота. Усетих го и тази година с Коко (съпруга ѝ Константин Каменаров - б.а.) си казахме - зарязваме всичко и ще имаме едно хубаво лято. Човек не се нуждае от много - къща на брега, слънце, пясък и любими хора.

- Мандатът на Константин Каменаров като генерален директор на БНТ беше прекратен предсрочно. Това вероятно се е оказала доста стресова ситуация за семейството ви. Как го подкрепихте?

- Когато нещата са нормални и отношенията истински, тогава минаваш и през хубавото, и през лошото, излизаш от него и продължаваш.

- Как се чувствахте, докато той беше генерален директор?

- Радвах се, защото това беше една негова мечта. Освен това съм абсолютно убедена, че е човек с качества за тази позиция. Нищо не е фатално, нищо не е завинаги. Човек трябва да минава през това, което му предлага съдбата, да взема каквото трябва да вземе, и да продължи.

- По това време вие се разболяхте, това следствие от напрежението ли беше?

- Не съм специалист, за да кажа подобно нещо. Божа работа! Трябвало е и през това да се мине. Важното е как го приемаш. Може би това, през което преминах, ме убеди, че човек наистина трябва да гледа полеко на нещата, трябва да се радва на това, което има, на малките неща. Всъщност те не са малки - прекрасни деца, прекрасно семейство, родил си се да живееш този живот. Изживей го хубаво! Всички приемаме като даденост здраве, приятели, ако щеш, че живеем в Европа. Това са неща, с които така свикваме, че не им се радваме.

 

- Бяхте ли уплашена?

- Не знам дали това е думата. Беше шок , но след това си казах “Окей, това ни се падна сега, ще го преборим!”. За секунда не съм изпадала в безтегловност. От самото начало имах готовността, желанието и силата да се справя. Съвсем съзнателно избягвах да чета каквото и да е в интернет. Смятам, че човек е толкова съвършено направен, че в такива моменти сам усеща пътя, разбира дали ще върви напред, или е дотук.

- Имахте ли желание да скриете какво се случва с вас?

- Това не е било тайна. Не съм го крила, но не съм го и афиширала, защото за мен тези неща не са повод за пиар. Това е нещо лично.

- Години наред за вас нормалното нещо е било да работите в БНТ. Как започна кариерата ви в телевизията?

- Имаше конкурс за говорители - звездите на телевизията тогава. Състезанието беше за едно място, за което се явиха 2000 кандидати. Не съм имала надежда, че ще ми се случи. Конкурсът беше в продължение на година. Стигнах до финала, но изглеждах много малка, а това беше периодът, в който младостта не се толерираше толкова много. Хачо Бояджиев, бог да го прости, на когото съм много благодарна, ми каза: “Ти имаш качества. Оставаш. Просто изчакай малко да пораснеш, защото така, като те гледам, няма кой да ти повярва” Започнах да работя на хонорар. Ето оттогава е амбицията ми, желанието, любопитството и интересът към телевизията. Това беше най-модерната медия, там работеха най-добрите. Тогава действително имаше истинска конкуренция, избираха най-доброто сред хиляди. Сега при толкова много телевизии като че ли най-добрите вече не търсят телевизията. Може би е нормално, защото времето е друго.

- Дълги години бяхте на най-високата позиция в БНТ - водеща на централната емисия “По света и у нас”. Колко голямо е самочувствието ви?

- Това, за което имам самочувствие, е, че след като минах през всички конкурси, ме оцениха хора легенди, които телевизията беше превърнала в институции. Научих, че такива личности създават авторитета на медията и я превръщат във власт. Смятам, че човек, когато постига нещо, за което е мечтал, е истински щастлив, когато го направи сам. Много е важно, стигайки до един връх, да си казваш - а, има още един, искам и него да изкача. Трябва да имаш цел, към която да вървиш, винаги да се стремиш, никога да не казваш: “Аз съм най-великият, постигнах всичко”. Тогава всичко се срива. Това е моята логика и може би затова стигнах в този момент до решението да приключа с телевизията. През всичките тези години бях на върха в новините като водеща на централната емисия, а новините са върхът на телевизията. Сега оттук нататък трябва да търся нещо друго.

 

- Колко години водихте централната емисия?

- В новините съм от 1993 г., а централната емисия водя от 1995-а.

- Бяхте ли притеснена на първия си новинарски ефир?

- Какво говориш! Няма такова притеснение, на следващия ден имах мускулна треска. Когато започнах в новините, бях едновременно притеснена и щастлива. Много колеги смятаха, че ще изкарам 3-5 години, иначе, казваха, ще полудееш. Но мисля, че това е една от най-хубавите професии на света. Първата голяма крачка за мен към централните новини беше емисията в 19 ч в Ефир 2 - една от най-хубавите емисии до ден днешен. Напрежение има, но пък така се научаваш всеки ден да се доказваш.

- Защо е толкова голямо напрежението? Все пак пред вас има една камера и един оператор, милионите зрители не ги виждате.

- Винаги съм имала притеснение преди емисия, но си бях изградила режим. Когато отивам на грим - минути преди 20,00 ч, сядам на стола и си затварям очите, нещо като медитация, за да бъдеш свеж и отпочинал пред зрителите. Секундите, преди да се завърти шапката, са найстресиращи. В мига, в който кажа “Добър вечер”, вече удоволствието започва - ставаш плячка на живото предаване, изпълващо те с адреналин.

 

- Има ли стряскащи ситуации, за които зрителите изобщо не разбират?

- Хиляди. Какво ли не се е случвало - да ти се откачи микрофон, в същото време да си в кадър и човекът, който трябва да ти го закачи, да е долу в краката ти. Последното беше, когато водех със Спас (Кьосев - б.а.) емисия по време на олимпиадата в Пьонгчанг в Южна Корея. Първата дума, която казах в първия бланк, беше Пянгчонг. Как сме изкарали до края, само ние си знаем. Имах чувството, че ще ми се пръсне сърцето. Нали знаеш какъв е онзи заразителен смях, който не можеш да потиснеш по никакъв начин, който се предава на операторите, виждам в апаратната всичко живо подскача. Беше кошмар. Емисията е 45 минути. До края това нещо не спря.

- Помните предимно добрите неща, а имало ли е ситуации, в които сте искали да си тръгнете завинаги?

- Казвам, че съм извървяла някакъв път, но всяка крачица има и сълзи. Изстрадан успех, но страданието няма значение, то просто е част от нещата. Благодарна съм, че имах уникалния шанс да работя в Телевизията. Да бъдеш избран, е удоволствие и гордост, но щастието да го задържиш изисква да дадеш много от себе си.

 

- Как се държат хората на улицата с вас?

- Пак ще кажа, че съдбата е била благосклонна към мен. Спирали са ме хора с усмивка и добро чувство. Дори сега, когато визията ми е съвсем различна, ме познават по гласа. В магазин например, в момента, в който проговоря, човекът си вдига главата и се усмихва - това за мен е най-важното. Какво повече? Много пъти ми се е случвало, отивайки на работа, да ме срещне някой съсед или познат сутринта и да ме попита къде съм тръгнала. Като чуе, реакцията често е: “Защо бе, нали си в 20 часа, какво ще правиш цял ден?” Трудно е да обясниш. Има и смешни ситуации. Когато с Коко ходехме в Синеморец, съседи срещат брат ми: “Вярно ли е, че сестра ти и зет ти са дошли? А бе, може ли да минат покрай нас, че не ни работи телевизорът, да го погледнат” Смешни ситуации, но като цяло първата естествена реакция, която виждам у хората, които не ме познават, е усмивката. Това за мен е щастие.

- Имате много деца, които вече пораснаха. Какво правят сега?

- Децата ми са големи хора вече, те трябва да разказват за себе си. Засега само голямата ми дъщеря е в чужбина. Анастасия - най-малката, е тука, Софи също е тук - засега. Валди се върна през декември след 8 години във Великобритания.

- Защо се върна? Напоследък сякаш има нова тенденция - много млади се завръщат в родината, след като са учили навън.

- Един ден се обади и каза: “Виж сега, аз трябваше да натрупам опит, натрупах, но това не е мястото за живеене на един човек от нашето семейство. Тука си машина, не усещаш как минава животът ти, имам колеги - от негова гледна точка възрастни - на 40 години, които продължават да живеят така, както аз живея в момента - като робот. И те така ще живеят, докато се пенсионират. Нищо не им се случва, няма емоции, няма радост.”

- Демократична майка ли сте?

- Много демократична. Категорична съм, че децата се учат не от думите, не от това, което им казваш, а от това, което виждат и усещат вкъщи. Има ли любов и здрави отношения в едно семейство, децата ги попиват. И се надявам да ги пренесат и в своите семейства.