Православна християнка съм. Кръстили са ме, когато съм била на 40 дни, тайно, вкъщи. /Тогава е било забранено/. Помня, че баба ми /изключително религиозна жена/ ме водеше всяка неделя на църква, а също така и на големите празници. На ходенето на църква в онези години също не се гледаше с добро око, но аз съм била хлапе, а на баба ми май не й дремеше особено какво мисли партийният секретар. Дядо ми вече беше минал през Белене, след като му конфискували всичката земя, та жената нямаше кой знае какво да губи. Така че в неделя си обличаше черното кожено палто /единственото, което успяла да спаси от комунистите, хващаше ме за ръката и хайде на църква.

Естествено, беше ми досадно. Слушах попа с едното ухо, знаех кога да се кръстя и да казвам „амин“, знаех всяка пукнатина в иконите, към шестата си година разпознавах светците. Знаех къде се палят свещи за умрелите, че не бива да излизам с гръб към олтара и други такива тайнства. По нейния си начин баба ми ми обясняваше какво точно е триединството, а се интересувах как точно изглежда Светия Дух и я разпитвах с каква точно риба Исус е хранил учениците си. Докато тя ми повтаряше „Отче наш“, аз се чудех защо попа е с дънки под расото. След това тръгнах на училище и посещенията ми в църквата бяха рязко ограничени. Пионерче в църква - не беше редно някак си. Но баба ми беше упорита и на празници продължаваше да настоява да я придружавам.

Тя не успя да ме направи много религиозна, но възпита в мен вяра и страх от Бог. Също така и търпение. Все пак да накараш едно петгодишно хлапе да стои два часа на едно място, сред група бабички, докато приятелчетата му обикалят махалата, си е някакво почти шаолинско изпитание.

По-късно осъзнах, всеки път когато влизах в храма, специфичният мирис на тамян, изгорели свещи и възрастни хора, ме връщаше в детството ми.  Баба ми почина, а аз продължих да ходя на църква.

Вече не беше забранено. Дори започна да става модерно. Храмът се напълни с хора. Особено на големи празници като Коледа и Великден. Аз обаче все по-рядко изпитвах желание да общувам с Бог чрез посредник, тъй като рядко срещах някой, на когото да се доверя. Храмът също се променяше - вътре ставаше все по-кичозно, тапети замениха стенописите, а  вместо да бъдат прогонени, търговците просто облякоха по едно расо и подкараха на конвейр венчавки, кръщенета, погребения и освещавания.  

Цветница е един от любимите ми празници. Ходя в една и съща църква, тъй като  обичам да споря с един от свещениците на различни теми. Миналата неделя пак се запътих към църквата. Въпреки, че вече беше следобед, пред входа се виеше дълга опашка. Зачаках смирено, напредвайки бавно. И точно тогава изведнъж в мен се появи усещането, че съм герой в някаква видеоигра, който минава през различни нива, и на всяко си плаща, за да стигне до следващото. Първото – най-долното - циганки и възрастни жени, които продават зюмбюли по 2 лева. Второ ниво - по една сергия за свещи от двете страни на пътеката плюс урни за дарения. Трето ниво - маси, отрупани с върба и отново урни за дарения. Четвърто ниво - предверие с размери 3 на 3 метра, в което горят 8 свещника, отрупани със свещите, закупени на ниво 2. Трябва едновременно да си запалиш твоите, да внимаваш някой да не ти подпали косата или якето и да се прекръстиш. За молитва и прочее подобни глезотии няма нито време, нито място. Отзад тълпата напира. Пето, шесто и седмо ниво са икони на различни места в църквата, които трябва да минеш и да целунеш, като под всяка има урна за дарения. Финалът е при дежурния свещеник, който помазва с миро. Каква изненада - и при него има кутия за дарения. Преброих общо 13 урни в църквата. Но може и да съм пропуснала някоя. Кутиите с помощи за благотворителните организации и просяците, които задължително те чакат на изхода, изобщо не влизат в сметката.

Голяма част от мъжете бяха с анцузи /такива като за мола в неделя, ама все пак анцузи/. Някои от жените пък явно идваха в църквата директно от нощен бар. Известна „бизнесдама“ събираше погледите с разпраните си впити дънки, а друга бе  избрала изсулен анцуг с мъниста за празничния ден. Точно в онзи ден отвращението взе връх в мен и се зарекох, че на празници няма да ходя на църква. 

Но както е казано „Човек предполага, Бог разполага“.  Вечерните великденски литургии отдавна съм ги „отписала“ заради тълпите от пияни хора, които са станали от масата „за да запалят свещ“ и след това отново се връщат да си допият. Да не говорим за новата мода с фойерверките! Затова погледнах изключително скептично на предложението на мои приятели вечерта да посетим Униатската църква в Пловдив зад ПУ. Въпреки това се оставих да ме убедят. Още пристъпвайки прага, усетих познатия аромат от детството си. Свещниците си бяха вътре, свещите се продаваха на маса вътре в храма, а поне на първо четене никъде не ми се натрапваше кутия с надпис „ПОМОЩИ ЗА ХРАМА“. В двора на църквата се бяха събрали около стотина души, като съм сигурна че повечето от тях са си православни християни. Свещеникът изпълни ритуала /който впрочем е православен/, а след това по възможно най-човешки начин, без излишна назидателност, се обърна към вярващите. Сигурна съм, че всичко го чуха. И го разбраха. И се замислиха. Влизайки в храма след Възкресение, почувствах покоя, който отдавна не бях изпитвала.  

Всеки от нас прави грешни избори, взема грешни решения, наранява, лъже, завижда. Също така обаче се надяваме тези грехове и грешки да ни бъдат простени. Преди това обаче трябва да ги признаем. Може би първо пред себе си. А след  това и в църквата. Стига да намерим пред кого. 

Парашкева Иванова, TrafficNews.bg