Българското „Ура“ и „На нож“ са легендарни от Босфора до Урал. В по-голямата част от времето, в което е съществувала държавността ни, армията ни е била страшилището на Балканите.

Едва ли има нужда да се навлиза в подробности за сегашното положение на нещата. Самият факт, че летците ни няма да могат да окачат флага ни на машините си, защото единственият вертолет, на който това може да се случи не може да лети. Става дума за Ми-17.

Нощта дойде за държавата и армията ни в един миг, и до ден днешен, 30 години, без няколко месеца по-късно, зората не се вижда. И ако вземем частния случай на състоянието на военните ни сили, можем да си направим някои сравнения, макар и абстрактни.

По същия начин, като оръжието, с което разполага армията ни, държавната машина е изгнила и архаична. Няколкото по-нови машини, се развяват като знамена на успеха, но едва ли има някой, който наистина мисли, че при нужда, те ще променят кардинално нещо. Същото е и с иновациите на държавно ниво, има няколко неща, които се тикат в лицето на обществото с фразата „Ето, напредничави сме!“.

По същия начин, като многото държавни чиновници, които всъщност се опитват да направят нещо, войниците ни горди ще минат по жълтите павета днес. Ще минат покрай хора, чиито имена са издълбани в гранитната плоча на „Апартаментгейт“. Навярно със същото усещане, с което добросъвестните чиновници наблюдават как пред очите им се кове следващият скандал, който аха-аха ще излезе наяве. Да, живеем в страна, в която без да знаеш какъв ще е, знаеш, че скандал ще има.

По същия начин, по който на парадa ще има техника от Втората световна война, но не предоставена от музеи, а от частни лица – колекционери и реставратори. В държавата ни има хора, които въпреки разрухата, работят за паметта и бъдещето й. Дори са склонни да участват в паради на 30-годишната нощ над България. Като светулки.

Когато сядах да пиша този текст, бях сигурен, че няма да гледам този парад. Е, ще го гледам заради хората, които въпреки всичко ще минат с горди глави по Царя. Надявам се, че те ще станат фокус на вниманието, а не техниката, нито официалната трибуна. Всичко, което ще видим утре се крепи на усилията и мълчанието им, и техниката, и трибуната.