Миналата седмица Манол Пейков възрази срещу неприличния език на Костадин Костадинов, добавяйки, че би могъл да го нарече "Късоп*шков", тоест "пишещ къси букви". Проявата на Пейков беше посрещната масово с възторг и поздравления. Стефан Попов не е съгласен. Ето защо, цитиран "Свободна Европа". 

  „Браво, Маноле! За пръв път от много време се чувствам представен.“

Така възкликна писателят Захари Карабашлиев миналата сряда. Във Фейсбук, къде другаде. Със Захари сме в хубави отношения от години. Аз реагирах веднага на този пост с нещо като: „Това са просташки изцепки“. Последва титаничното отмъщение на „градската десница“. След половин ден участие в безсмислена, но гореща като кремиковска пещ разправия, смъкнах всичките си постове.

И почнах да си задавам въпроси. В хилав хегелиански стил, встрани от пламтящите барикади на Фейсбук. Започваш от непосредствени възприятия, усъмняваш се в тях, минаваш към структурни аспекти (опосредено, както се казва в хуманитарното знание) и към характеристики на средата.

Преди всичко, аз не мога да изрека подобно нещо, а оттук и непосредствената ми реакция. Идвам от консервативно семейство, в което така не можеше да се говори. И не само вътре в него не се говореше така от поколения, но се формираха табута никъде да не се говори така. Разбира се на улицата, в казармата, някъде докъм 18-19-годишна възраст сме дрънкали всякакви простотии и мръсотии, това е неизбежно. Но със залеза на пубертета те се изпариха.

Това е непосредствена реакция. Тя няма легитимност. При второ вглеждане се замислям за клишетата на „градската десница“. В нея често отбелязват дали се „чувстваш представен“ и по-често, по силата на общото мрънкане, как не се чувстваш. Та да отметна този въпрос, засягащ възторга, че, видиш ли, „най-сетне се чувствам представен“.

Политическото представителство се формира по начин, който изначало го запраща отвъд всякакви твои лични усещания.

Как се чувстваш ти самият, индивидуално, няма нищо общо с никакво представителство. Политическото представителство се формира по начин, който изначало го запраща отвъд всякакви твои лични усещания. Можеш да се чувстваш непредставен, а да си. А може да се чувстваш представен и да не си. Хората, които гласуват негативно, протестно, или с илюзиите, че „Възраждане“ ще спаси страната, вероятно се „чувстват“ представени. Така че „Браво, Маноле“ е еуфорична фраза, възторг, но представителството е друго нещо. Ето тук за втори път се разминавам с „градската десница“, за която е важно „как се чувства“. В случая тя се „чувства представена“, а всъщност е за миг отмъстена; но и двете нямат значение за представителството.

Да минем нататък. Какво казва фразата на Манол Пейков? „Късоп*шков“, последван от предупреждение, че и „ние можем като вас“, а накрая и заканата „имам безкрайно въображение“ (има се предвид завидният талант за производство на подобни фрази). Колко да е безкрайно онова въображение, което прибягва до безкрайните ресурси на пролетарските квартали („Ючбунар“, казваше баба ми, а аз не знам има ли подобно нещо, то беше метафора) или казармата от дълбокия соц. Моя близка, голяма българска актриса, чу записа и веднага каза: „Да бе, голямо въображение“. Хрумна ми как 2001 г. Кобургготски казва „800 дни“, а Иван Костов скача и с „безкрайно въображение“ отсича „Не, 700“.

 

Фразата на Манол Пейков и езиковото въображение за скандал, провокация, атака и пр. са от различни светове. Езикът, който се помпа с думи от секс-долницата, не се нуждае от никакво въображение, това е естественото просташко говорене. До него се прибягва, когато не виждаш друг ресурс. За онези, които смятат, че говоря някакви превзети мекотелни неща, ще добавя, че ден след този кух скандал слушах как говори Петко Георгиев в „Панорама“. Чуйте това говорене. Ще напомня и уличния спектакъл, който България ще помни, докато има памет – Найо Тицин в бяла усмирителна риза с маска на Волен Сидеров пред Народното събрание, подскачащ весело като Моцарт на Форман. Или радикалната акция в „Росенец“, с която „Да, България“ се роди като значим фактор.

Мога да изброявам много подобни акции. Самото име „Копейкин“ е сред тях. Но защо „Копейкин“ днес е банално, а някои смятат че човечецът така си се казва? Защото само дни са нужни, за да падне градусът на сензацията от една дума. Какво добавя г-н Пейков към името „Копейкин“? Един миг в Народното събрание, заради който хора от „градската десница“ се „чувстват представени“. Два дни след това внезапният оргазъм на представителното въображение се стопи, няма го.

Дотук за личната реакция, „чувствам се представен“ и самата фраза. Но нещата не приключват тук. Напротив, оттук започват. При оценка на политически фрази е нужно още едно разширение, което е решаващо. То засяга т. нар. прагматика на изказванията. Ако кажеш „Аз съм Хамлет, Принц датски“ на сцената, примерно в постановката на Явор Гърдев отпреди десет години, вършиш си работата, проблем няма. Но ако след представлението излезеш на улицата и продължиш трескаво да твърдиш „Аз съм Хамлет, Принц на Дания“ има шанс да пиете по една бира с гражданин, който повтаря „Аз съм Наполеон, император на света“. Докато чакате санитарите да ви отнесат в диспансера.

За значението на "Късоп*шков" трябва да се мисли като за действие.

За значението на „Късоп*шков“ трябва да се мисли като за действие. Ще цитирам друг респондент в моя кратка анкета. Ето какво казва тя, пак във вселенския Фейсбук: „Като кажеш „к*р“ (примерно, нали) на някого от парламентарната трибуна първо и най-вече казваш „к*р“ от парламентарната трибуна. Чак след това – ако изобщо, защото това е доста значещ акт по отношение на самата тази трибуна и прилежащата й институция – е към някого си“.

Бележката засяга не изолираното съдържание на фразата, а контекста на изказването. Една и съща фраза, както с Хамлет от примера на Расел, има различни значения в зависимост от контекста на изказването. Той се простира отвъд „какво се казва“ и включва къде се говори, кога се говори, кой го казва и пр. В прагматически план „Късоп*шков“ казва първо нещо за Народното събрание и твоето отношение към него, а едва след това евентуално нещо за някого си. Това е и моята лична позиция.

Но да отворим още повече питането. Кой от класическата десница на България някога е прибягвал до този език? Първото поколение след 1989 г. – Стефан Савов, Елка Константинова, Блага Димитрова, Михаил Неделчев? А от второто поколение значими десни политици – Иван Костов, Екатерина Михайлова, Веселин Методиев? Немислимо, нали? Но те не се идентифицират като „градската десница“, чиито език има корени в пролетарския Ючбунар. Те са „градски“ и са „десни“, без да са „градската десница“, едно по-ново лице в политиката, свързано по произход с възхода, след НДСВ, на „Атака“ , ВМРО, „Възраждане“ и пр.

И точно те ли са меки, беззъби, дипломатични, възпитани и т.н., сиреч не стават, макар че обърнаха историческия курс на България? Друго си е да рипнеш в огъня като в песента на „Металика“ и да изсипеш закани, че ще минеш към откровен просташки език. Защото имаш „безкрайно въображение“, ако не за друго, то поне за богатството на самия този език.

Носят ли гласове този тип улични скандали? Не, не носят. Напротив, губят ги.

И още една посока на прагматическо разширение. Носят ли гласове този тип улични скандали? Не, не носят. Напротив, губят ги. Изборите се печелят с привличане на периферия, колебаещи се и негласуващи. Те няма да вдигнат „Възраждане“ над сегашните му нива. Но няма и да налеят гласове в партии, които се занимават с безпредметни реторически полюции.

Това наблюдение пък подсказва, че ако говориш като „Възраждане“, влизаш на техен терен и си обречен. Те са по-добри от теб. Както ако говориш като Бойко Борисов, провален си, той е по-талантлив от теб. Затова и „градската десница“, която се възпалява от чувството, че „най-сетне съм представен“, е добре да се замисли над скритите значения. Например над парадокса, че с „имам безкрайно въображение“ всъщност съобщаваш, че приемаш и си „безкрайно зависим“ от техните стандарти на говорене и публично поведение.

Тази близост личи от фрази, които твърдят, че несъгласните – като мен, като посочените политици от десницата – се държат като „ощипани моми“. Така говори Захари, така говори и Елисавета Белобрадова от „Демократична България“ (ДБ). Това не е език-в-полемика с „Възраждане“ и Копейкин. Това са изказвания срещу неуместно възпитаните и затова безполезни граждани вдясно. Тези думи са сексистки, неподходящи както за модерен, млад народен представител като г-жа Белобрадова, така и за интелектуалци. А може би са продукт на „безкрайното въображение“, с което ще пометем национал-популистите. Макар че тяхното вяло въображение ги прави майстори точно на това изразяване.

Накрая, последна капка от моята, лигава като мекица, безпомощна рефлексия. Застава ли ДБ зад този тип изказвания? В частност зад живописното „Късоп*шков“ от трибуната? Съмнявам се. Това е солова акция. Личният ми опит от четири големи политически кампании ме е убедил, че артистичните солови акции създават проблеми на политическите партии.

 

*Стефан Попов e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research, Ню Йорк и доктор на науките от СУ "Климент Охридски". Професор по философия и социология в НБУ.