Казвам се Людмила. Родена съм в Украйна, в Донецк - там, където сега са събитията. Няма да уточнявам кои – цял свят говори за това.

Българка съм – в съзнанието си. Няма значение, че кръвта ми е 50% украинска, а 50% българска – просто съм рожба на българо-съветската дружба.

Целия си съзнателен живот съм изкарала в България – в Пловдив ходих на ясли, на детска градина, на училище. Завърших ПУ „Паисий Хилендарски”. В Пловдив създадох семейство. В Пловдив се родиха децата ми. В Пловдив живеем и работим – и децата ми, и аз.

Вече съм и баба. Имам две внучета. Очаквам трето.

Съдбата се разпореди така, че сега работя в Украйна. Уча децата на таврийските българи на български език и култура.

Днес около 22 часа отидох да си купя цигари. Пътят ми минаваше през един парк – добре осветен. Отдалече видях силует, напомнящ смъртта – дълго черно връхно облекло с нахлупена качулка и приведена глава. Силуетът седеше на една от пейките. Изплаших се, но реших, че ще продължа. Подминах човека силует. Той не помръдна. На връщане пак минах през парка. Изведнъж човекът силует ме попита: „Знаете ли колко е часът?”. Видях, че това е жена. Жена без възраст – просто не можех да определя. Беше от така наречените „бомжи” (без определено местожителство, т.е. бездомница). Кротка жена – нищо не искаща, нищо не търсеща. Просто приела съдбата си. Отговорих. Продължих към къщи, но нещо не ми даваше покой. Представих си моята майка на нейното място. Моята майка, която малко преди това бях поздравила по вайбъра.

Разплаках се. Никоя майка не заслужава това! Прибрах се. Направих сандвич и горещ чай и тръгнах към парка. Жената си седеше на същата пейка, в същата поза. Подадох й чая и сандвича. Жената се притесни. Поиска да ми върне пластмасовата чаша. Пожелах й лека нощ и си тръгнах.

Прибрах се. Но изведнъж се сетих, че днес е 8 март – в Украйна това е официален празник и неработен ден. Хората празнуват. А жената седеше сама на самотната пейка в парка.

Стана ми болно. Срязах една пластмасова бутилка от вода и натопих в нея 5 лалета, които бях получила предния ден от учениците си. Взех и останалата от празника в бутилката водка и се върнах при жената. Тя пак седеше на същата пейка, в същата поза. Видя ме, че приближавам, и впери поглед в мен. Казах й: „Извинете, забравих, че днес е 8 март. Вие сте жена, може би и майка. Честит празник! Почерпете се за празника!” Жената плахо се огледа и каза: „Цветята ще взема, но водката ще ми я вземат.” Запитах се кой ли в 22.30 ще посегне на водката й в пустия парк?! Седнах до нея и я изчаках да си подари празника със 100 грама водка.

Станах да си ходя. Пожелах на жената лека нощ, макар че каква ли лека нощ я очакваше в парка на пейката?! Жената поиска да ми целуне ръка за благодарност. Категорично не позволих. И пак се разплаках.

Тръгнах си. Не можех да спра да плача. Само това можех да направя за тази жена.

Споделям всичко това с вас, „трафиканти”, защото смятам, че никое човешко създание не заслужава подобна участ. Да, те са много.  Има ги навсякъде по света. Но нека всеки от нас направи по нещо за тях – никой не знае защо са стигнали дотук, а и не се знае какво ни чака. Дано бъдещето на всички ни е по-добро! Ето защо бъдете добри! Направете добро и го забравете! Не е трудно.

С уважение към целия екип на Трафикнюз!

Може би една от най-редовните читателки на вашия сайт – Людмила Минкова.

Още новини четете ТУК

TNS.bg