От недрата на българския народ се надига някакъв носталгичен патриотизъм, което не е никак добра новина. Особено в съчетание с битовия фашизъм, от време на време припламващ изпод велите въгленчета на българската ксенофобия.

Да съберем следните факти от последната година:

- На трети март истински впечатляващо множество старозагорци, без да са видимо организирани от някого, маршируват в прослава на националния празник. Кога е било това за последен път – в такива размери?

- Тази година датата 3 март очевидно даде сила на проруските настроения; никакви трезви разсъждения по темата (например, че руската окупация след 1878 година ни е струвала цената на 32 тона злато днес) не стигнаха до недрата народни.

- По същото време от изследване разбрахме, че българите имат проблем с членството в НАТО, но нямат проблем с братските чувства към Русия. Знам, че изследването е на агенция, която напоследък никак не познава; а и зададените въпроси са доста явно насочени в определена посока. Но все пак общите разпределения изглеждат близо до реалността.

- Миналата година, пак от демоскопско проучване бяхме осведомени, че над половината от българите си искат бай Тошо и неговия социализъм – и никакви факти относно неговия провал (като например описаната, в края на 1989 година, лично от Петър Младенов стопанска катастрофа) не бяха чути от народа.

- Между излизането на това изследване и старозагорския марш от 3 март т.г. не само значима част от народа, но и ред негови политически партии се ориентираха срещу "Запада" и по посоката на Кремъл. И представиха това като патриотизъм. Наскоро виден водещ от държавното радио нарече "пета колона", служеща на "западните си господари" всички радетели за това, България да стане "нормална западна страна" (каквато беше заявката на старта на "прехода"). Грейналият лик на Мая Манолова на фона на знамена на "Атака" подпечата това положение с цветен образ.

- А малко преди това 17-годишно приятелско дете ми разказа, как в неговата елитна гимназия съучениците му обяснявали, как всеки, който е против Цеко Миневите писти и лифтове е "зелен" и следователно – национален предател. В елитна гимназия. На пъпа на европейската столица София.

Гледайки деградацията на нравите в Русия, която се върна във времената на Иван Грозни със скоростта на светлината, би трябвало да се обезпокоим. Рухването в мрака, в който всеки различен е предател и става легитимна мишена за ликвидиране от възмутени патриоти – това може да се случи за месеци. А за да не се случва – за това са били необходими десетки поколения въздържание на страстите и просвещение на умовете.

Как стигнахме дотук? Огнян Минчев даде някакво обяснение, миналата година, според което са виновни "десните", тъй като в калабалъка на 90-те години оставили темата "патриотизъм" безпризорна, идентифицирайки себе си по-скоро като космополитни европейци. Това е част от обяснението. Друга част е масивният натиск на руските "политтехнолози" върху българското общество и политика, произвел като резултат трансформирането както на "новите", така и на "старите" леви в прости рупори на путинската пропаганда.

Нямаме обаче обяснение за това, как се оказахме на една крачка от национална катастрофа в съзнанието:  от сливането в едно на "патриот", "Русия", "Путин", "християнство", "Тодор Живков", "социализма", на подновеното убеждение, че "американците" са хищни империалисти, както и на растящото всенародно подозрение, че "европейците" май наистина имат меки китки.

Предлагам обяснение – като хипотеза, разбира се, подлежаща на критична проверка.

Живеем в здрача на епохата на Просвещението. Този освободителен импулс, тази светлина, разпръскваща мрака на невежеството и слагаща белезници на човешката жестокост – това потъва в сумрак. Светлината гасне и на освободеното от нейното присъствие място настъпва мракът. Критичният разум е заливан от страсти – както животински, така и фундаменталистки. Индивидът – носител на всички права и свободи, субектът на цялото право и цялата политика, е на свой ред заливан от ръмжащи тълпи. Образованието се превръща в насъскване, а публичното говорене пръска омраза из цялото общество – като цирей, пукнал се навътре и пръснал заразата си из меките тъкани на тялото.

В някаква степен – от ИДИЛ, Боко Харам и Путин, та до Орбан, Фараж и американското "Чаено парти" – тези процеси текат по целия свят. Заразата се развива както в "народа", така и в неговия (на теория) просветен елит.

В България сме свидетели на същото. С угасването на светлината на Просвещението, и сред народа, и сред елита се възраждат онези демони, които Просветителите бяха успели да натикат в клетка и да държат под ключ. У нас това е особено лесно, тъй като проектът на Просвещението никога не е бил достатъчно вкоренен.

Да започнем с елита – не с онова сборище от самодоволни измамници и гротескни палячовци, което броди из съответните "елитни" предавания на масовите телевизии, а с онези, които според проекта на Просвещението вкарват разума в обществените дела, като например интелигенцията и държавниците.

Прави впечатление (винаги е правело впечатление), че този български елит никога не е успявал да се обособи от "народа" по онзи не-обиден за обикновените хора начин, по който това става "на Запад". Там народните маси не са ти обидени, че си "над" тях, защото имаш легитимната причина да си там: или си аристократ (Англия); или си се напънал да се сдобиеш със съответното образование (Англия, Германия и особено Франция); или си се издигнал като Фон Мюнхаузен, дърпайки се нагоре за косата си (Америка). Затова "там" елитът се чувства на мястото си. Осъзнава, че има както просветителски, така и ръководни функции и отговорности. И ги изпълнява уверено, в същото време набирайки нови членове "отдолу", за да не изпадне в състоянието на кръвосмесено кралско семейство.

У нас обаче не е така. Просветителският и управленският елит не се чувстват добре в кожата си, защото страдат от остра липса на легитимност в собствените си очи. Няма общоприети пътеки за издигане; и затова стигналият "горе" не развива съответната идентичност. А оттук следват поне три пагубни практики, несъвместими с основното задължение на елита (т.е. да пази манталитета и практиките на Просвещението).

Първата е – постоянният стремеж за демонстрирането на "народност"

"Може да съм се издигнал", гласи тази позиция, "но оставам народен човек". Затова елитът пие много, изказва се нецензурно на публични места и делегитимира както грамотността, така и самата идея, че за да се "издигнеш" са необходими усилия, полагани системно в продължение на дълго време.

Просто си представя, че така живее "народът"; и се стреми да го имитира. Това лишава елита от онова състояние на ума и волята, което е пригодно за управлението и ръководенето на едно общество. Излага го на изкушението да действа не на основата на разума и отговорността, а – на основата на прищявката и лекомислието.

В най-тежките случаи стремежът за сливане с "народа" се съчетава със стремежа за отделяне от него, което дава като резултат разтварянето на съответния човек в някаква общност, схващаща себе си като фундаменталистка - т.е. като изключваща принадлежността на своите членове към някакви други общности и, напротив, схващаща другите общности като вражески, с които трябва да се воюва. Че такава беше принадлежността към общността на "комунистите", това вече стана ясно за публиката. Днес обаче подобни общности, населени с хора, които би трябвало да стоят обособени, като автентичен елит, са много повече. Сещаме се, например, за интелектуалците, схващащи себе си като "православни", както и за онези, които се хвалят, че им става лошо, ако излязат извън центъра на София. "Новите леви", "младите консерватори", "либертарианците" са все от тази поредица – на индивиди, неспособни да понесат отделеността на елитното си битие и затова разтварящи се в общности, градени върху фундаменталистки основи.

За партийните кланове няма нужда да говорим. "Партизанската" употреба на властта е от същата поредица – "нашите" да вземат всичко от "врага".

Втората пагубна практика е – стремежът да се играят роли


След като не знаеш, кой си, изпадаш в постоянното изкушение да нахлузваш върху себе си различни маски и дрехи, за да изиграеш някаква роля (премиер, писател, професор и пр.). Но тъй като ти нямаш автентичното разбиране за функцията, която се опитваш да изиграеш чрез поемането на съответната роля, резултатът е самодейност или, в най-добрия случай – маскарад. Ролята остава вън от теб и резултат няма.

Третата пагубна практика е – чувството за недосегаемост

("Хванал съм дедо Господ за шлифера"). Тъй като заемането на позиция в елита като правило е внезапно и непредсказуемо (поради липсата, в обществото, на утъпкани и всепризнати пътеки на легитимно издигане), често пъти издигналият се схваща себе си като, буквално, припознат от Всевишния. Цял живот си е бил мижитурка, но изведнъж Онзи го е припознал и издигнал нагоре, където му е мястото. Безобразията не закъсняват, независимо за това, дали говорим за хора, поели ролята на просветители или за такива, които са се оказали в ролята на ръководители на обществото.

Всички тези пагубни практики на нашия елит създават благоприятна почва за това, негови членове и групи членове постепенно да се ориентират към "патриотизъм" от фундаменталистки, антимодерен и анти-просвещенски вид. Който в крайна сметка се подрежда в редичката на по-"чистите" модели, задвижващи мрака срещу Просвещението, като моделите на Путин или на ИДИЛ.

Положението с "народа" е аналогично. Неуспял да интернализира нагласите, свързани с просветата, критичния разум и автономността на индивида, "народът" също се чувства крайно неуютно в света на Просвещението. Буквално не намира себе си в него – не вижда своята идентичност в модерния свят. Ако обаче нямаш идентичност (не знаеш, кой си), е доста лесно да се обърнеш срещу света (т.е. на модерността), който не ти е предоставил идентичност. Обявяваш "американците" за враг и започваш да търсиш идентичност другаде – т.е. не в просветата, в равенството, в солидарността или в свободата на индивида.

А наоколо вече бродят амбулантни търговци, предлагащи идентичности, които са лесни за поемане, тъй като са колективистични. Не е нужно да стоиш сам на краката си и да преценяваш нещата със собствения си разум. По-лесно е да се гмурнеш в някаква орда от себеподобни, които нито са измъчвани от съмнения, нито стискат зъби заради постоянно полагани усилия.

И точно тук причакват силите на мрака – на онази смес от религия, патриотизъм, носталгия по някакъв загубен рай (за едни – преди 1989 година, за други – преди 1939 година) и ксенофобия, които днес се предлагат на всеки ъгъл. Най-пресният вариант на тази смес е и най-лесният: да се разтворим в братското, православно и славянско руско море и всичко ще ни е наред. И най-вече – ще сме патриоти, защото ще сме против гадните американци.

Кой е виновен? Елитът, разбира се. Той е винаги виновен в подобни ситуации. В случая: защото не успя да предложи на обществото някакви нови постижения, на основата на които то да гради някаква гордост, водеща до модерна идентичност. Затова "народът" гледа назад. Там именно търси основания за гордост и отговор на въпроса "Кой съм".

Какво следва оттук насетне?

В последните години сред "елита" (да го наречем по-просто – "образованото малцинство") се появиха модерни, просвещенчески настроени групи хора. Това бе голяма част от протестиращите "умни и красиви", това е и някаква част от хората, застанали зад Реформаторския блок. В близките години трябва да се направи така, че именно те да започнат да доминират "елитното" пространство. Иде реч, разбира се, не само за прословутите реформи, но и за най-важната такава – в образованието, където дефектите както на "народа", така и на елита са видими по най-брутален начин. И произвеждат най-бруталните резултати.

Искаме или не, намираме се в хипотезата "модернизаторски елит, дърпащ напред съпротивляващо се не-модерно общество". Добрата новина е, че това е класическа формула на модернизация, добре изследвана и с отдавна известни плюсове, минуси, потенциали и рискове. Лошата новина е, че формирането на наистина действен подобен елит ще отнеме време, дори при най-добро стечение на обстоятелствата.

А междувременно самото Просвещение, самата модерност са подложени на решителна атака от силите на мрака. Докато се натуткаме да се модернизираме, може и да потънем.

И оттук – всички политически партии, образователни институции, държавни учреждения и медии са длъжни да надмогнат описаните горе дефекти и да се посветят на формирането на действена среда, способна както на устойчиво модернизиращо усилие, така и на решителен отпор срещу силите на мрака, били те путинистки, религиозни или националистически.

Знам, че в момента това звучи утопично – особено по отношение на партиите (името им е легион), които напоследък играят ролята на съюзници на мрака. Но в крайна сметка това е поведението, отговорно към бъдещето на нацията. Все някой и все някога ще трябва да свърши тази работа. А във всички партии, институции и учреждения, убеден съм, има почтени, отговорни и съвременни хора, които биха могли да започнат да вършат тази работа.

Защото, ако у нас мракът помете Просвещението, точно тези хора ще го отнесат от триумфиращите победители. Както се казва, няма да бъдат сред първата вълна разстреляни на стадиона (тази чест е запазена за нас, зелено-октоподните, грантово-интелектуалски, безбожно-апостатни, толерастко-либерастки, отцеругателски и майкопродавателски соросоиди). Но ще бъдат във втората.

Дневник

TrafficNews.bg