На 9 декември 2015 бившият правосъден министър Христо Иванов подаде оставка в знак на протест срещу бламирането на съдебната реформа. Решението му бе повод за коментари, предавания и интервюта в продължение на няколко седмици. В суматохата една друга оставка мина почти незабелязано – тази на съдията от пловдивския Районен съд Кирил Николов.  Магистратът е добре познат в юридическите среди, а артистичната му  натура го прави популярен и далеч от храма на Темида. Потомък на известна пловдивска фамилия, той завършва Художествената  гимназия, но съдбата е решила друго и той се дипломира като правист.  Макар и да не се вписва в образа на строг магистрат, авторитетът му като съдия е безспорен. В същото време той е планински спасител, ски учител, рисува, пише поезия и проза. Между две заседания може да бъде видян да готви в малък ресторант близо до съда, а през последните години виното го изкушава не само като хоби, но и като бизнес.

През септември м.г Кирил Николов е командирован в Окръжен съд Пловдив и неговата първа присъда става причина за протести пред Съдебната палата. Той заменя наказанието наложено на гръцкия студент Боскос, който прегази 16- годишната Кари на Герджика, с административна глоба, прилагайки скандалния член 78А от НК.  На 1 февруари ВСС разгледа молбата му за напускане и  го освободи от длъжност.

 Защо съдия Николов напусна  съда, дисекцията му на съдебната система и какво ще прави,  когато „порасне“  четете в  интервюто, което той даде за TNS.bg.

  *Бел. ред : Поради сериозният му обем и извънредно  критичния му тон да не се чете от държавни служители в работно време.  

  

-  С какви емоции си тръгвате от съда, след 16 години правораздаване?

- Попитали един пич какво означава „смесени чувства”.  Той отговорил- тъща ти да катастрофира с чисто новия ти мерцедес. Та и аз така - напускам със смесени чувства.

-  Повод или причина бе решението по делото „Кари“ ,  за да приключите с  кариерата си като съдия?

- Последна капка. Но не това е важното. Делото „Кари“  , макар че аз ги знам по номера, а не по имена, е едно от многобройните подобни дела, които съм гледал през практиката ми , в които има огромно разминаване между обществените очаквания и нагласи за правосъдие и правосъдния резултат. Всеки един съдия, ако има себе си за професионалист, при произнасянето си не би трябвало да обръща внимание на този факт. Но като юрист и професионалист и най-вече като човек, извън акта си би трябвало да негодува срещу несправедливите  законовите постановки, които  така опасно често водят до в такова драстично разминаване между обществените очаквания и правосъдните резултати. Все пак нека не забравяме, че народът е суверен в демократичната държава. Но съдията няма власт над тези процеси, те са проблем от друго измерение и ниво.

В частност въпросното дело е последното, което показа в моята практика, че съдът ако трябва да бъде сравнен с човешко същество е психически и емоционално незрял и не умее да се справя със стресови ситуации, в които е остро упрекван от общественото мнение. Държи се като сварен по без гащи, а това се усеща от обществото – знаеш, кучетата лаят по страхливия. Аз не мога и не искам да бъда част от тази инфантилност. Иначе лично нямам притеснения да се изправя пред каквито  и да е обвинения. Когато човек /респективно съдът/  е свършил работата си както трябва, каквито и обвинения да се отправят срещу него, по-важно е той да защити стойността на свършеното отколкото обществения си имидж. Много по-важно е да се защитава правдата, отколкото някакъв кух пиар.

Разгледал съм множество  дела, в които е имало огромно разминаване между обществените нагласи и постановения резултат. Просто спазваш закона. Постановявал съм, обаче и актове в пълно удовлетворение на обществените нагласи. Тогава пак спазваш закона, но  си герой. Няма да забравя през 2002 година - в юношеството ми като съдия, във връзка с делото Цукровски, когото осъдих на 10 години затвор за кражба на автомобил, медиите ме обявиха  за национален герой.  Това е точно толкова нелепо, колкото сега да бъда коментиран като подкупен , защото като съм приложил  закона се е случило един  транспортен извършител да си тръгне с глоба вместо да иде в затвора.

 - Главният прокурор Цацаров обаче внесе протест срещу издадената присъда и поиска възобновяване на делото.  Има ли основание или по този начин тушира напрежението в обществото?

 - Аз съм много малък, за да се кахъря за идеите на Главния прокурор. Не ме интересува дали той в случая работи под влияние на общественото мнение или не. Доколкото го познавам като съдия, той е един много компетентен и задълбочен юрист. Явно има своите мотиви. Не съм чел искането за възобновяване на делото. След цялата тая кочина, не ме интересува какво пише в него. Аз съм постановил акт съобразно своята компетентност и  съвест. Държа да подчертая и още нещо – винаги съм постановявал по същия начин, когато съм имал за разглеждане подобни казуси. Това е много важно, защото като говорим  за компетентност и морал  трябва да говорим и за предвидимост на съдебното произнасяне. При сходни казуси обществото трябва да очаква съдът да се произнесе по сходен начин.

 - През последните няколко седмици  ставаме свидетели на случаи, когато Главна прокуратура се намесваше директно в разследването на тежки инциденти , предизвикали обществено недоволство. Защо според вас се налага това?

- Този въпрос касае повече прокуратурата, но ще дам моят отговор. Слава Богу общественото недоволство е заразно явление. Изумително е, че обществото в България има особен имунитет към този тип зарази за разлика от съседните държави, където виждаме как всяка намеса в стандарта , по който живеят хората се превръща в ураган от обществено недоволство. Но  напоследък  виждаме , че през последните години  това започва да се случва и в България.  Радвам се, че има остро обществено недоволство срещу извършването на престъпления, срещу неефективното им разследване и в крайна сметка срещу  безобидното им наказване. Надявам се това обществено недоволство да се превърне в градивен елемент  за работата на правосъдието, не като влияе за всеки един конкретен акт чрез  лозунги и мантри пред съдебните палати, а като даде сериозно обществено основание на правосъдието да се замисли. В момента наблюдаваме едно правосъдие,  което задоволява самото себе си, а не обществените  потребности от него. Не бива да се забравя фундаментален текст от Наказателния кодекс - член 36 ал. 1, който касае целите на наказанието. Там са определени т.нар. индивидуална и генерална  превенция - от една страна наказанието трябва да превъзпита осъдения и да го научи на праведност, а от друга трябва да действа възпиращо спрямо цялото общество като го предупреждава , че при подобни прояви, неговите членове ще бъдат наказани по подобен начин.  Ако изобщо има индивидуална превенция, то генерална няма никаква.  Виждаме , че нерядко за сериозни и доказани престъпления наказанията са смехотворни.  А това не е добро за обществото.  Факт е, че голяма част от престъпленията се вършат с чувството за пълна безнаказаност и дори нагло демонстративно.

 - Това ли е причината хората вече да не свързват справедливостта с правосъдието ?

 - Какво е справедливост се отговоря трудно. Латинската дума за справедливост е  aequ, което означава еднакъв.  Идеята е – еднаквите случаи да получават еднакво разрешение. Справедливостта в демократичния свят се съдържа в закона и затова говорим за неговото върховенство.  И така, ако законът е справедлив и се прилага точно от съда,  ще има справедливост. Ако не е или пък съдът се отклонява – няма да има справедливост. Но съдът не може да си съчинява закони, нито да ги пренебрегва в името на собствената си или на обществената представа за правосъдие, защото тогава е своеволие. В исторически план има много опасни прецеденти.

 -  Но ние често ставаме свидетели на различно тълкуване на закона и съответно много различни резултати?

 - Ако един закон може да бъде тълкуван по много различни начини, на първо място проблемът е в самия закон- не е достатъчно ясен. На второ място, обаче, ако Върховният касационен съд наблюдава твърде различни тълкувания  на един закон в неговите правомощия е да издаде тълкувателно решение, което със задължителна сила определя начина по който този закон трябва да бъде тълкуван. По моите наблюдения и впечатления обаче ВКС  е доста муден и неактуален в тълкувателната си практика. Разбирам, че и там съдиите са омерзени от тъпотиите, които целокупно видиотеното законадателно тяло бълва ежеминутно. Но пък не е честно да изостави низшите съдилища да си блъскат главата с кретенски  закони – те никога няма да получат еднакво тълкуване, поради разрушителния  заряд на идиотия , съдържащ се в тях. Такъв е например съвременния член 78А /освобождаване от наказателна отговорност за извършено престъпление с налагане на административно наказание/, за да се върнем отново на делото , с което започнахме. В съвременната си редакция това един абсолютно смешен  закон – в последното десетилетие той претърпя безброй промени, просто защото законодателят е юридически сакат. Много преди това действащата редакция беше много семпла и ефективна. Освен  няколкото обективи и абсолютни препоставки за тази привилегия имаше  и една относителна – автономната преценка на съда, че деецът не представлява голяма обществена опасност.  За мен това е едно просто и справедливо разрешение на 78 А, което  даваше възможност на съда в един открит съдебен процес, при среща очи в очи с подсъдимия да направи собствената си преценка и да реши човекът пред него заслужава ли да бъде бонифициран  или не чрез административна глоба.  Аз съм ревностен поддръжник на тезата , че 78А трябва да бъде доказано заслужен от дееца – все пак за извършване на едно престъпление той ще бъде само глобен, а свидетелството му за съдимост след това ще е чисто.  Заради страха от уж огромната  корумпираност на съдиите, обаче, грижовният антикорупционен законодател отне възможността съдът да преценява по мъдър начин приложението на чл.78А – един вид като застраховка,  че по този начин той няма да взема субективни решения.

 -Така е, само че гражданинът Х е много далеч от цялата тази казуистика, и вижда единствено резултата – а той е , че пътен хулиган, който почти инвалидизира младо момиче няма да лежи в затвора, а ще бъде глобен.

 - Политиците на това разчитат. Те приемат законите и съдът да им бере гайлето. Нека видим - това може да направи всеки – че почти веднага след приемането на който и да е закон започват неговите допълнения, изменения и прочие дивотии. От една страна това се дължи на законадателна некомпетентност, което лесно обяснимо, щом Бат Сали, Бай Сульо и чичо Пульо са народни представители. От друга страна това се дължи на факта, че щом един закон започне да работи, става ясно на кого и за какво пречи, та се налагат разни, да ги наречем така – коалиционни споразумения. В заключение, за лошата работа на насраните закони няма да се виновни техните родители, а органите, които ги прилагат. Та като дойде от Европейската комисия поредният негативен доклад – друга е темата и за този цирк -ще е виновен съдът, че в глава „Правосъдие“ не се справяме. И щом е в глава „Правосъдие“ – значи са виновни съдиите.

 -Е, сигурно има доста почтени съдии, но както се казваше в един виц,  заради това не бива да излиза лошо име на цялата система!

 - Аз няма как да кажа , че всички съдии са невинни – нито ще ми повярваш, нито е вярно. Но като бивш вече съдия ще кажа, че ако искаме да посочим веднъж някога и категорично магистратите , които са компрометирани,  трябва да създадем такива условия за работата им , при които техните морални или професионални грешки да изпъкват. Защото сега са маскирани от превъзхождащите ги по численост и качество недостатъци на законодателството и условията на работата.  Ако аз имам предприятие  и имам подозрение, че някои работници ме крадат, няма да започна лов на вещици веднага, а първо ще се замисля доколко е добра организацията на работа и дали тя не създава условия да ме крадат.  И ако организацията ми е добра, аз бързо ще хвана крадците. Сега единственото, което може да се постигне ако някой има желание, а такова очевидно няма, е да  хванат Иван, Драган и Петкан. И какво от това. Хващат трима, а останалите? Преди години имаше национална драма за премахване на нашия имунитет. Той на мен не ми трябва, но се питам като го махнаха, колко от компрометираните магистрати бяха разобличени и наказани. Май николко.  Но не можеш да превърнеш правосъдието в машина на страха. Съдиите не бива да бъдат плашени по принцип. А това е тенденция, която в момента се налага и заради която аз бягам.  Хората трябва да работят спокойно и свободно. Безкрайно досадно ми е говоренето  за независимостта на съдиите и как да я гарантираме.  Съдиите са независими по Конституция. Няма кой и няма как – слава Богу! –да бъде обърната  тази разпоредба. След нея няма нужда от никакви допълнителни норми. Съдиите са независими  във вътрешното си убеждение, което се оформя по проверим в мотивите към актовете начин. Но днес проблемът е, че хората влизат и остават в системата с усещането, че са хванали Дядо Боже за шлифера и затова треперят, че едва ли не ги грози някаква особена опасност в случай на критика към тях да си загубят работата. Комично и инфантилно е. Тази Конституция ги е направила първо независими, второ несменяеми – няма нужда от повече, за да работят смело и по съвест. Но когато от всяка фибра на тялото ти цвърчи страх, ще се държат с теб като със страхливец. Именно тогава  разни  недоносчета от парламенти и политически седенки  ще умуват как да ти гарантират още по-голяма независимост, а след това ще обяват, че са направили реформа.

-Имате авторитет на строг, но справедлив съдия, макар и да сте доста екзотичен за магистрат.  Би трябвало отдавна да сте се изкачили по кариерната стълбица . Вместо това обаче вие до последно бяхте съдия в Районен съд.  Това ваше желание ли беше или има бъг в системата?

-Имаше една стара градска песен, в която се пееше „Не дълбай с длетото тънко моето сърце...“ или нещо подобно . Системата е бъгната, но не защото аз не съм направил бляскава кариера в нея. В последните години, колкото по - сложни и ужким честни и прозрачни конкурси се провеждат, толкова повече посредствеността получава тласък нагоре. И това е част от комплекса  причини за напускането ми. Основтото, обаче, е личното ми усещане, че аз не мога да се преборя с този факт и омерзението, че същия този факт се ругае от съдиите, но бива харесван от системата. Осъзнавам, че мога да бъда упрекнат в дезертьорство от фронта, но има една универсална философска доктрина  за духовното развитие на хората, а тя е че „не можеш да помогнеш на никого, ако той не иска да си помогне сам“.  Аз не мога да стоя и да се боря в името на някаква кауза, която е само моя, а не на достатъчно много хора.

- Имам усещането , че системата на правораздаване с всяка изминала година се затваря все повече, а отношенията в нея се формализират.

- С теб се познаваме от много време и знам, че ще ме  разбереш, защото следиш процесите. През годините, в които работих като съдия, нарастваха все повече неогласените, но съществуващи ограничения. Репективно  нараства и усилието  да наложиш и да устоиш свободната си воля.  Никой никога нито на мен, а убеден съм и на много други колеги, не е отишъл да им каже ти ще направиш това или онова. Убеден съм, че това никога не е се случвало или е изключително рядко.

Но хората наблюдават цялата истерия. Постоянно се искат справки, постоянно се следи кой кога влязъл, кого излязъл, кой какво написал, не рядко и защо го е написал  и всичко това им насажда усещането за контрол от типа Биг Брадър. А когато имаш усещане, че те контролират отвън , ти сам започваш да се контролираш. Когато усещаш, че отвън има цензура, макар и кротка, мека , абсолютно ненатрапчива и дори неразличима от проявата на обикновена загриженост, започваш да се цензурираш сам. И това е трагедията. Затова председателят на ВКС  говори „Не на страха!“. Това е  най- високопоставеният магистрат в България и когато казва „Не на страха“, надявам се че хората са го разбрали не само като „не на страха“ от това, което ни се насажда отвън, но най- вече страха, който  ние насаждаме сами в себе си. Това е много по-големия проблем.  Това че някакви хора са се вживели във фелдфебелски роли нищо не означава, защото това е ден до пладне . Ако тези еднодневки  имат около себе си независими в духа си магистрати ще ги отвеят като експресния влак.

- Скандалите, които гърмят непрекъснато в съдебната система –  смс-и, „каки“, показателни   ли са за състоянието й или отклоняват вниманието от действителните проблеми?

 

- СМС- и !? Глупости! Ти луда ли си?! Я си представи онези 20 безумни дузини в парламента какви смс-и си пишат и с кого ли не.  Задъвкаха някакъв анонимен сульо, че писал смс до премиера. Голям праз! И всички почнаха да се оправдават, пък един бузльо даже обясняваше колко точно съобщения писал във въпросния ден, хем на латиница. Луда работа, човече! Царят  отдавна е гол, ако все пак някога е бил облечен, но високопоставените клакьори ахкат от възторг пред одеждите му.   Това са комплексари без  достойнство и кураж.  Държат са като гузни хора.  Какво като някой от ВСС е написал смс на друг от МС. Това изобщо не е проблем.  Сега скандалът , който медиите откриват като топлата вода, е за тайното кръвосмешение между властите. Добър ден! Сега ли ни се отварят очите да видим какво се случва?

Не  познавам лично  „каките“, но мязат на самозабравени глупачки, които са повярвали в своето безсмъртие, а сега на смъртния одър са изплезили език. По всяка вероятност, взети сами по себе си, изолирани от политическия контекст, в който някой ги е мушнал не без тяхното съгласие, са напълно безопасни игли. Същественото е, че проблемът с тях показва , че в съдебната система е налице кукловодство, а не че г-жа Едикояси е направила това или онова, пък друг я бил опраскал.  Върху това трябва да се замислим. Защото ако това, за което се говори се е случило, а те изглежда не отричат,  е факт,  че действително има кукловодство.  Трябва да разобличим силата, която дърпа конците. Това обаче е опасно и затова обществото в своя безумен инстинкт за самосъхранение ще се ограничи само до злочестите каки.

 - Всъщност дали  обществото наистина се интересува от личността на кукловода?

 - Аз имам една хубава максима – не задавай въпрос, ако не си готов да чуеш отговора. Българското общество не е готово да чуе истинските отговори. И затова то се управлява по шамански начин , при пълна непрозрачност и със заклинателни мантри, които всеки ден гледаме по сутрешните блокове.  Хората предпочитат да слушат врели некипели, да им се хвърля боб, вместо да чуят истината.  Ако живееш в компрометирана къща, на която основите, стените и покрива са скапани – имаш няколко избора, но така или иначе ще ти се наложи да събориш и да построиш отново цялата къща.  Колкото и да ти е мила тази къща, ако е скапана – тя трябва да бъде срината. Съдебната система трябва да бъде срината трябва да бъде срината на молекулярно ниво, защото е  подчинена на чиновнически манталитет – хората ходят на работа, заради заплатата. А това е кошмар! По същия начин трябва да бъде срината и политическата система,  а съдебната е нейна функция. И тя е подчинена на шаманството.  Първо трябва да огласим честно проблемите в системата. Натяква се вечно за проблема с корупцията. Оле, майко, какво ще правим с тая корупция, дето никой не я е виждал, а само е чувал, но от хора, които също не са я виждали!? Не че я няма, де. Обаче проблемът с некомпетентността е далеч, далеч по-голям. Обичам да казвам, че ако съм Господар на Вселената, бих зарязал проблема с корупцията и бих се занимавал с компетентността на кадрите в съдебната система.  Защото е известно, че колкото по-компетентни хора работят в една система, толкова по- некорумпирани са те. Некомпетентността е генералното условие за корупция. На магистратите заплатите са достатъчно високи, така че да няма икономическа предпоставка  да бъдат корумпирани. Но некомпетентният човек не е вложил нищо от себе си. Той се е добрал до някакъв пост по някакъв начин – най-вероятно корупционен, държи се със зъби и нокти, сваля си гащите сутрин и обед и настървено гризе корените , без да се интересува , че утре гората без тях ще се срине. Некомпетентният обикновено е прост, простият обикновено е невярващ, а невярващия има за девиз „След мен потоп!“ или пък „Веднъж се живее!”  Ето ти базовата корупционна троица.

 

-          Възможна ли е  подобна промяна, след като всеки опит да се посегне на статуквото, се посреща на нож. Между другото  вашата молба за освобождаване изпревари малко оставката на министър Христо Иванов.

 -  Харесвах Христо Иванов, макар че го познавам само от екрана. Харесвах го като речник и като човек, който за първи път в новата история на България недвусмислено вербализира някои остри и действителни проблеми на системата. Вероятно не всички, но някои,  които досега бяха досадно премълчавани и замитани. Нямам информационно и обществено ниво да коментирам качеството на неговия труд, но мога да кажа, че исканията за промяна в режима, по който се конституира , работи ВСС и най- вече назначава , повишава, понижава и освобождава магистрати, трябва да се промени. Съгласен съм с това, изумен съм от единодушния политически отказ това да бъде направено. Това означава само едно – каквито и да са ревовете срещу съдебната система ,  нейните недъзи са едно чудесно извинение на политиците, че нещата не вървят , защото съдебната система е кофти. Затова те отказват да я оправят, тъй като им е винаги удобната бърсалка. Разбира си, не бива да забравяме, че те трябва да изпитват напълно основателен страх от една сериозна и работеща съдебна система, която би била непримирима спрямо техните мародерства. А те са обществено известен факт.  Да припомним  какво е казал великият Буров на депутатите : „Господа, дайте пари да строим затвори, защото един ден всички ще лежим в тях“. Ако перифразираме , ще  звучи така : „Господа , дайте да оправим съдебната система, защото един ден тя ще съди нас“ . Точно затова никой не иска тя да бъде оправена.

 - Преди ви познаваха като Киро Художника, после като Съдията Николов. На коя от всичките си страсти ще се отдадете сега – вино, готвене, рисуване, писане , фотография? Има ли опасност да изоставите всичко и да се превърнете в скучен,  но добре платен адвокат?

 - Не мога да изброя страстите си, респективно никога не съм можел да уйдисам на всичките си страсти и затова няма как да се отдам само на някоя от тях. Скучен, но добре платен ? Защо скучността трябва да основа за добра платеност или обратното? Разбира се, че бих искал да съм добре платен. Няма представа какъв адвокат ще бъда, но доколкото познавам себе си , ще бъда такъв какъвто съм. И ако в този ми, не винаги лесно смилаем вид, имам клиенти , ще се радвам.  Ако нямам достатъчно клиенти, означава че тази бира не е моята. И ще търся друга бира.  Днес бира да ти види окото!

 -Или вино? Имате специално отношение към виното. Кога един ценител се превръща в производител?

 - Едно е да обичаш виното, друго е виното да обича теб. Когато един ценител, който обича виното разбере, че и виното обича него , е склонен да го призвежда. И точно тук водата е много дълбока и опасна, защото, както в живота, като разберем, че някой ни обича, тръгваме да го моделираме спрямо представите си и често го мачкаме, а не го облагородяваме.  А правенето на вино е магия, както и рисуването на картини.  Голямата магия на изкуството е същата като на виното. Каквото и да правиш, колкото и да се стараеш, каквото и ноухау да влагаш , каквито и съоръжения да имаш, в крайна сметка резултатът е обусловен от някаква Божествена частица. Мен ме пленява тази магия. Аз обичам магиите ужасно много. Точно затова съм изкушен от планината. Заради това изкушение станах и планински спасител, защото стихията, която ти можеш да предвидиш  и да се бориш с нея, в крайна сметка  винаги налага себе си. Няма „покорени” върхове, има изкачени – разликата е огромна. С виното е същото.

 

-  Кога разбираш , че си направил великолепно вино?

- Още не съм го направил, но имам няколко много добри вина. Великолепното вино е сбор от много фактори – част от тях създадени и предизвикани от винаря, друга случайни, т.е. събития и явления. Обикновено великите вина стават такива именно заради случайните фактори. Но все пак помня баба ми как казваше: „Чедо, късметът трябва да си го накъсметиш!” Много е сложно. Виното е една изключително многопластова и дълбока материя, за която в България няма публични традиции на познание. България е древна страна на винопроизводство, но хората не разбират от вино.

 -   Как започна любовта  с виното?

 - Занимавам се от близо 15 години, започнал съм с вино в бидони, минах през по – усъвършенствани способи на домашна винефикация и т.нт.  Имах обаче уникалния шанс да попадна на един човек – Вили Гълъбова, която е изключителен  винен критик, винен съдия и дегустатор. Тя  ме въведе в полетата на голямото вино.  От нея разбрах, че ако искам да правя вино, трябва да правя вино по съвсем различен начин, със съвсем други критерии и стандарти. Това доведе до нови познанства с повечето от които искрено се гордея. Така реших да рискувам, събрах се с приятели , които ми повярваха и днес сме в процес на откриване на малка винарна в Перущица.  Щастлив съм , че тестовете за качеството на отбора доказаха, че ние можем да правим добро вино. Сега, когато вече не съм държавен служител, ми предстои да вкарам в ред дейността си като винопроизводител, която до момента е опитност, а не бизнес.

 -  Всеки петък слагате готварската престилка и ставате част от персонала на „Малкия двор“. Как се отнасят с вас клиентите, които не ви познават като съдия Николов? А колегите?

 - Нормално, възпитано, като към човек от персонала.  Към всеки се държа така, както той сам постави  себе си.  Колегите –  някои с хумор, други с леко неудобство, но всички с удоволствието да видят, че един от тях може да надскочи обществените представи за съдийските длъжностни стандарти. Всеки човек е различен, а магистратите засега също са хора и те също са различни. Да си съдия не означава да си вкаран в някакъв калъп. Някои са по-прибрани , по свити, други са по екстровертни, някои са по остри, други по-меки и прочие... има и такива като мен.  Аз винаги съм се схващал като пришка на системата. Като един глупак, се надявах да бъда схващан по-скоро като шикозна бенка върху напудреното лице на Мадам Помпадур.  В крайна сметка се убедих, че стоя по доста изкуствен начин и затова реших, че трябва да се махна. Пътят ми на съдия приключи, а мадам Помпадур няма да оправи реномето си с никакви бенки.

 -  Има ли нещо, което сте искали да направите, докато сте бил съдия, но не сте успявали заради ранга си?

 -  Не , никога.  Голяма истина е, че да бъдеш съдия е велика Божия помазаност, мисия, а не просто длъжност. Това не ти пречи да правиш каквото и да било друго в рамките на закона. Ето, докато бях съдия сбъднах мечтата си да стана ски-учител към БФС,  след дългогодишно отсъствие се върнах като планински спасител в Планинска спасителна служба, започнах винения си проект, а едновременно с  това чат –пат рисувам, а по-често  давам изява на литературните си занимания. Така че съдийстването не само не ми е пречило , но и страшно много ме е обогатявало.

 - Превръщате случки в съдебната зала, казуси, диалози в  сюжети на ваши разкази, които публикувате .  Тревожи ли ви евентуална творческа криза?

 -  Най- лошата съдба на златотърсача е да разчита на едно находище, защото то се изчерпва.

 -  Какво ще посъветвате дъщеря си, когато порасне – да остане в България или да търси път навън?

 -  Искам да расте максимално близко до себе си – да знае коя е. Аз и съпругата ми се стремим  да й влияем само  до степен , в който да откриваме автентичния й образ и да й помагаме да върви в собственото си русло , а не да го променяме. Ако нейният избор е да остане тук, бих бил страшно щастлив.  Но ако изборът й е друг, аз ще го приема.

 Вярвам, че България е една прекрасна страна с прекрасни, но глупави хора. Вярвам, че като българин роден в България  да живееш тук е по- добре от  това да живееш, в която и да било друга страна.  Ето, в момента на 2 февруари, в 6 без 15 стоим най- небрежно на покрива на Съдебната палата,  наслаждаваме се на приказния залез, топлото южняшко време, кефим се на силуета на приказния ни град, който е един от най- старите градове в света, и се чувстваме добре, дори много добре. Надявам се да успея да й създам усещане за тези неща, за да остане тук. Понеже българите са българи, защото са в България. Всичко останало е възможно, допустимо, вероятно страшно успешно и не непременно непатриотично. Просто не си в България.

Снимки: Фейсбук

Парашкева Иванова, TNS.bg