В най-стария жив град в Европа, днес се води тиха, но ожесточена битка: сблъсък между частния инвеститорски интерес и обществения призив за съхраняване на хилядолетната история. Разкопки в центъра на Пловдив на площад „Централен“ поставят въпроса: Трябва ли ценни археологически находки да продължават да бъдат заравяни, превръщайки се в основи за нови сгради?

Там започва строежа на поредната сграда на „Верона Резиденс“. Четириетажната сграда ще „порасне“ върху Агората на античния Филипопол. Кооперацията ще е с приземен етаж, планиран за заведение, три жилищни и мегтвърти мансарден, за да се усвои максимално разрешената височина в района.

Инвеститорът „Пи Билдинг 2020“ а разрешителното за строеж за него е издадено от голяма община точно преди месец- на 15 октомври. Предстоящото строителство повдига и въпроси за влизането на тежките строителни машини в пешеходната зона на площада, както и за липсата на паркоместа за бъдещите обитатели, които вероятно ще утежнят трафика в прилежащите зони.

Инвеститорът е свързан с небезизвестната бизнесдама  Вероника Иванова, по чието нареждане бе разрушена сграда паметник на културата на ул. „Гладстон“ , за което тя получи условна присъда след споразумение. На мястото на съборената сграда вече има нова кооперация с по-големи обеми и различна фасада, а наложената глоба от 60 000 лева едва ли може да стресне инвеститор, който продава по 4 000 евро квадратен метър. Със сигурност тази сума е далеч по- ниска от евентуален рушвет, който би осигурил законен документ за събаряне на сградата.

Към момента „Пи билдинг“  разполага с всички необходими разрешителни, което означава , че и тази част от древната Агора, ще остане под новия бетон.

В същото време Рим – градът, към който толкова обичаме да се сравняваме – прави точно обратното. Метро линия С беше замразена години, докато археолозите не документираха всеки камък. Забави се. Струваше повече. Но когато най-накрая се отвори, хората влизат в станциите като в музей – стъклени подове, експонирани артефакти.

У нас обаче времето винаги е пари. Частният интерес винаги е с предимство пред обществения.  Общината се оправдава. Министерството вдига рамене – законът е спазен, но поредното парче история изчезва. Същата е съдбата и на много къщи от началото на 20 век.

Истината е проста и грозна: Нито държавата, нито Пловдив имат  нормативна база, която да защитава историята. На теория съществува, но на практика не работи.  Всеки инвеститор минава между буквите на закона, докато институциите си подават папките една на друга. А гражданите – тези, които най-много говорят за историята – са оставени само да „недоволстват във Фейсбук“.

И понеже няма правила, няма и въображение. Има само компромис.

А можеше да е друго.
Във Виена старините влизат в сградата – не сградата върху тях.
В Рим метрото влиза в музея – не музеят в мазето.
В Пловдив можеше да има десетки „Вила Флавия“ – прозрачни подове, експонирани пластове, туристически маршрути. Можеше да бъде град, в който хиляди години съжителстват, вместо да се изместват.

Но това изисква воля. А волята винаги изчезва някъде между инвестиционните намерения и политическите зависимости.

И докато Пловдив отново спори как да процедира със следващата „неочаквана находка“, трябва да си зададем един прост въпрос:

Докога най-старият жив град в Европа ще живее с най-несигурната съдба на своята история?

Докога?