Стефани Исакова е 12-ти клас във френска езикова гимназия ,,Антоан Дьо Сент- Екзюпери”. Пише поезия и проза, рисува и свири на пиано. Доброволства в инициативата „На любов ме научи едно куче” и  Фондация Пловдив 2019 „Европейска столица на културата”.  През годините се е занимава с различни спортни дейности, в това число – волейбол, модерни танци, спортната гимнастика, таекуондо.

През 2019 заедно с европейския клуб на училището ѝ участва в екип, който представя Пловдив и държавата ни пред Европейския Парламент.

Стихотворението ѝ  ,,Le parfum’’ („Парфюм”) се класира за финал в един от френските конкурси на Асоциация Прованс България, както и конкурса „1000 стипендии” с разказа „Отворих книгата на 84 страница и...” , с което става стипендиант на фондация „Комунитас”. Спечелва първа награда от конкурса „Магията Пловдив”, конкурса „И ти си в мене, ти родино моя”, участвайки както с рисунка, така и с разказ. Печели първо място на национално ниво със стихотворението „Le feu en moi” („Огънят в мен”). С това постижение идва и голямата награда- екскурзия в Южна Франция.

Ето какво разказа Стефи за себе си, заетия график през 2020-та и какво е да те бива в толкова разнолики неща:  

–Спомняш ли си кога откри магията на поезията?

–Доста добре при това. Тъкмо бях започнала 8-ми клас. Още в началото моята учителка по Литература, изглежда, беше забелязала, че има нещо в мен и ме извика след часовете, за да разговаряме. Попитаме дали някога съм се занимавала с писане, а аз и отговорих, че правя плахи опити.

Тя ме подтикна да се обърна към този талант. Един ден видях плаката за конкурс на Асоциация Прованс в училище и си казах- аз ще участвам! Въпреки че бях едва осми клас, а в тази възраст никой не кандидатства с поезия на френски– все пак ние едва познавахме езика. Затова написах стихотворението си „Парфюм” първо на български и после го преведохме.

Беше изключително вълнуващо, не съм очаквала, че ще се стигне до конкурс или до награда. Бях малка и неопитна, но истината е, че човек има нужда просто от муза, от вдъхновение.

–Ти се занимаваш с много форми на изкуство, как те кара да се чувстваш това?

–Освобождава ме от психическия товар. Това е начин, чрез който си почивам от ежедневието. С много неща се занимавах през годините – поезия, рисуване, музика, спорт. За съжаление, сега се налага да останат на заден план.

–Какво ти дадоха изкуството и спорта?

–Дадоха ми изключително много за моето развитие, както психически, така и физически. Научиха ме да планирам времето си. Но най-вече ми дадоха поле, в което да насоча себе си и да се преоткрия.

–Как съумяваш да съчетаваш заетия ти график със задълженията в училище?

–Това се получава много спонтанно. Всички ме питат как успявам да се справя, а дори аз самата не зная. Преди да затворят всичко, сутрин бях на училище, след часовете веднага имах някакъв урок, след това свирех на пиано, после се прибирах, за да пиша домашни. Въобще много зает график. Наистина това винаги е било моето желание, защото ако графикът ми не е пълен, аз се чувствам някак непродуктивна. След последната проява родителите ми вече се хванаха за главата, ха-ха.

–Как се справи с липсата на активности и приключенстване, което 2020-та наложи?

 –2020-та преобърна целия свят на всички нас. Много ми е трудно да съществувам в едно онлайн пространство. А аз съм човек, които въобще не обича да се заседява вкъщи и това ми се отрази тежко, особено през март и април.

Тогава нямах и вдъхновение да творя, защото сякаш нищо не се случваше–бяхме в застой. Нямаше моменти, които да ми дадат нещо, а аз после да го предам чрез изкуството. Но за сметка на това успях да се отдам на ученето за кандидатстудентски изпити.

–Какво последва, когато спечели първо място на конкурса със стихотворението си „Le feu en moi” ?

– Спечелих екскурзия до Франция. Заминах на 6-ти юли 2019, заедно с още една българка от София. Спомням си, че изпитвах много смесени чувства–беше едновременно вълнуващо и напрегнато. Не познавахме никого и не знаехме какво ни очаква.

Кацнахме в Марсилия и се попитахме–къде дойдохме? Посрещна ни френското семейство, които трябваше да се грижи за нас през цялото време. И приключението започна, прекарахме 10 напълно незабравими дни. Постихме дестинации като Ница, Сен Тропе и това се запечата в съзнанието ми като най-красивия спомен.

Отдадохме се на хубавата френска храна, на кафе с мляко и кроасан за закуска, купихме си червени барети. Беше много френско.

–Как и къде мислиш да продължиш образованието си – в България или в чужбина?

–Оставам да уча тук в България,  избрала съм Медицински университет–Пловдив.  Решението ми беше окончателно още в 10-ти клас. Имах избора да остана тук или да замина за Франция. С моето семейство решихме, че по-добрия вариант е нашата страна, защото тук медицинското образование наистина е на високо ниво.

Но е възможно след шест години обща медицина в България да реша да замина за специализацията си във Франция. 

–Ако Франция ти предложи по-добро бъдеще, би ли останала да работиш там след специализацията?

–Това е труден въпрос, няма как да зная отговора му отсега. Много хора заминават само за да специализират, а в крайна сметка се установяват там. Не мога да кажа какво ме чака, но много ми се иска след време да се върна, вече завършила, с идеята да изградя промяната.

Факт е, че младите хора се стремят да се развият по-добре, затова бягат от страната. Мисля, че целта ни трябва да е друга. Дори и да заминем някъде другаде, за да се образоваме, после да се върнем, за да подобрим ситуацията тук.

Ние трябва да сме част от промяната, която търсим. И то промяната тук, а не в Англия, Германия или Франция. А за да не бягаме на Запад, трябва да се постараем да станем като на Запад. Аз вярвам, че в България може да бъде много по-хубаво, но това зависи от нас самите.

–Как изглежда една променена България?

–Определено е едно спокойно място за живот. Не ми се иска хората да са толкова нервни и напрегнати, че няма да им стигнат доходите, с които да нахранят семейството си. Да не се налага да се питат – ще получавам ли някой ден пенсия, с която да мога да се издържам?

Искам една жива България! С усмихнати хора.

–Смяташ ли, че образователната ни система има нужда от промяна?

–Да. Може би повечето хора мислят, че има нужда от промяна в учебния материал или количеството на уроците, аз обаче не смятам така. Щом някой на по-високо ниво е преценил, че дадена материя трябва да се изучава в тази дълбочина, значи е необходимо в един или друг аспект. 

Но това , което наистина липсва според мен и гражданското образование. Ние навършваме пълнолетие в училище и се впускаме в дълбокото. Но няма кой да ни подготви за елементарни неща, които предстоят–плащане на данъци, осигуровки. А бюрокрацията в България е навсякъде, мисля, че трябва тези неща да се разясняват на учениците–бъдещи студенти.

–Как ти се отрази полярното мнение на хората за медицинския персонал ? Помним как в началото всички пляскаха по терасите в знак на подкрепа, после обаче се открои голяма ненавист. Повлия ли това на желанието да учиш медицина?

–Много ме мотивира и амбицира . Казах си, много ми се иска да мога да помогна на медиците, да стана съпричастна в откриването на решение на глобалната пандемия. Излизах и плясках въпреки негативизма всяка вечер в името на целия лекарски персонал.

Има толкова различни мнения по отношение Ковид. Проблемът според мен е, че хората не разширяват мирогледа си. Към този вирус трябва да се подходи сериозно и ще дам пример с маската – тя сякаш се носи по задължение, а не с идеята да се пазим взаимно. Често чувам : „Ох,забравих си маската и сега не мога да влезна в магазина” . За повечето проблемът е, че са я забравили и  няма да ги допуснат. Не разсъждават, че щом влязат без маска, рискуват здравето си и това на околните.

Представите ни трябва да се променят – не бива да изпълняваме една заповед, защото е наредена от някого. Трябва да я спазваме, защото тя наистина е създадена, за да опази народа, доколко може. Както казах още в началото – промяната за по-добро зависи от нас самите!

–В този ред на мисли, сподели ни наблюденията си, с какво е по-различен манталитетът на французина от този на българина?

–Това, което остави най-силно впечатление у мен при посещението ми, бе колективната им мисъл. Там няма да чуеш „аз това, аз онова”, там винаги говорят „ние направихме това”.  За тях всичко е една общност, сплотена нация са. Помагат си, подкрепят се, спокойни са, уважителни към другите. Това ми липсва на нас – чистата подкрепа и желанието да помагаме на другия без да го саботираме.