Те са млади, добре образовани и имат добра професия. Но предпочитат свободата, вместо някое добре устроено работно място. Обръщат гръб на консуматорската култура и тръгват след мечтата си. Някои прекосяват континенти в търсене на великолепен кадър или нов животински вид,  други се избират страни, в които най- елементарните удобства на цивилизацията са лукс, трети завършват престижни университети, но се връщат в България, за да работят тук. Новата рубрика на TrafficNews "Различните млади" ще разказва за тези българи. Очакваме и вашите предложения на адрес redaktor@trafficnews.bg и на ФБ страницата ни https://www.facebook.com/trafficnews.bg/

Моника Угренова е актриса в шуменския и търговишкия театър. Родом от Петрич, но вече обиколила цял куп държави с различни култури и истории.

Любовта към новото и нестихващия интерес я водят в Танзания, където на доброволчески принцип преподава на тамошните деца. Програмата в която се е включила младата българка е четири месеца, но си обещава след време пак да посети екзотичната страна. 

За своето приключение тя е категорична - "промени ме изцяло, начина ми на мислене няма нищо общо с преди", казва тя. 

Какво още разказва за себе си и за живота в Танзания пред TrafficNews, вижте в следващото интервю :

- Как се реши да отидеш доброволец в Танзания ?

- Миналата година бях в Испания. Вървях по поклоническия път Ел Камино, който е дълъг 800 км. Точно там осъзнах, че споделянето, е най-важното нещо в нашия живот. Там, случайно или не, един свещеник ме благослови. Много ме впечатли това и започнах да разпитвам как мога да стана доброволец там.

След няколко месеца видях обява от OPEN SPACE FOUNDATION, в интернет, търсеща доброволци в Танзания. Кандидатствах и ме одобриха.

- А сега в какво се състои работата ти ?

- Работя в НПО, с доста неща се занимавам. Основно преподавам в гимназия компютърна грамотност. Започнахме от това как се включва компютърът, вече сме до програмите за изготвяне на текстови документи и презентации. 

Другата ми основна работа е, свързана с това, че  имам театрална група с около 20 деца от основното училище. Сега репетираме, подготвяме спектакъл, който ще покажем на традиционен фолклорен фестивал. 

– Как те приемат децата тук ?

- Те имат дума специална за бял човек - "мзунго", в началото всички ме наричаха така, но вече знаят името ми. Моите ученици, от театралната школа, наскоро ме питаха "всички мзунго ли са бели" и "има ли цветнокожи в България". Те нямат телевизия, нямат информация и това им беше много интересно.

Много ми е тъжно, когато вляза в градския транспорт и ако няма места, човекът, който продава билети, кара другите да станат, за да седна аз. Те си мислят, че като съм бяла, съм нещо повече.  Случвало се е възрастни жени да стават, за да ми дадат място на мен, защото съм бяла. Това ме наранява, според мен цветът на кожата няма никакво значение.

- Има ли тамошна история, която те е вдъхновила и винаги ще я помниш ?

- Да. През 1962г., след като британските колонизатори си тръгват от Танзания, първият президент решава да направи столицата във вътрешността на страната.

Аз се намирам на място, наречено Чамино (в превод от суахили - град на солта). Чамино е част от столицата на Танзания - Додома. В тогавашната страна Танганика, (и сега все още), най-развитият град е Дар ес Салам, който е локализиран на брега на индийския океан. Президентът Джулиъс Ниерере, смята, че трябва да обедини разпръснатите племена и да се бори за развитие на цялата страна. Ниерере дошъл в Чамино, опънал си палатката и започнал да събира хора. Танзанийците го обожават, във всяко учреждение, има негов портрет. Направил е много голяма стъпка в развитието на Танзания и заслужено го наричат "баща на народа".

Друго интересно нещо за страната е, че тук е открит най-старият череп, който е съществувал някога. Спокойно можем да кажем, че човечеството идва от тези земи...и няма как да не се чувствам като у дома.

- Какви хора са местните ?

- Местните са най-миролюбивите, най-спокойните хора, които познавам. Целодневно са усмихнати и позитивни. Още преди заминаването ми, започнах да уча суахили и бях изключително изненадана, колко много поздрави имат! Когато дойдох тук, станах свидетел, а не след дълго и участник, в десет-минутно поздравяване.

Изпитват голям респект към по-възрастните. И винаги са готови да ти помогнат. Оценяват всички жестове, които някой е направил за тях, общо взето има реципрочност.

- Има ли някой от Танзания с когото ще си останеш близка и след като се върнеш в България ?

- С колегите от Chamwino Arts Center, предполагам. Вече имаме много силна връзка с тях. Ежедневно минаваме през много предизвикателства и това бързо ни сближи.

- А семейството ти как приема това твое приключение ? 

- В началото бяха много изплашени, защото знаят, че тук има много болести и голяма престъпност. Да, наистина има болести, но всичките са лечими, просто много хора избират да не отидат лекар. Въпреки, че не е скъпо повечето нямат и толкова за съжаление. Пръстъпност тук не видях, напротив - много по-спокойна се чувствам, отколкото в Европа.

- Мислиш ли, че след времето прекарано там, когато се върнеш в България ще си по-различен човек ?

- Още в началото се промених. Най-вече по отношение на ресурсите, които имаме. Никога през живота си не съм запазвала сапунената вода, след като съм изпрала дрехите си. А тук го правя, за да мога да я ползвам за тоалетната.

Няма и сметосъбиране. Знаеш, че боклукът, който направиш, е твоя отговорност и ти трябва да се отървеш от него. Набавили сме си кофа с органичен боклук - отиваш в градината, копаеш дупка с мотика, заравяш си боклука и това е.

Когато си в Европа, можеш да изхвърлиш боклука в контейнера и въобще не те интересува къде ще отиде след това. Повечето хора не изхвърлят разделно. Обаче като ти е в къщата, пред очите ти и трябва да се отървеш от това,  тогава наистина осъзнаваш колко сериозен е проблемът.

- А ти, когато си в България хвърляш ли разделно ? 

- Да кажем, че бях започнала, но не бях толкова изрядна, колкото тук. Не осъзнавах този проблем, но винаги съм се старала да живея по-минималистично и да не събирам излишни вещи.

- Имаш ли човек до себе си ?

- Да, имам. Той живее в България.

- Как приема всичко това ?

- Винаги съм имала до себе си хора, които са ме подкрепяли, защото смятам, че никога не можеш да си щастлив с някой, който не те разбира и не те подкрепя. Първото нещо, което трябва да имам  до себе си е приятелство и разбиране. Любовта не може да живее без предните две.

- Какво планираш да направиш, когато се върнеш в България ?

- Ще се прибера в края на следващия месец и най-голямото ми желание е да създам кампания за събиране на играчки. Тук децата нямат никакви играчки. По цял ден си играят с пръчки и камъни.

Много ми е тъжно, затова пуснах запитване в Instagram , за да проверя, дали има желаещи да дарят. Много хора се отзоваха и това ме обнадеждава, че бих успяла да събера много играчки. Вече започнах да раздавам дрехите си, но това съвсем не е достатъчно, след всеки ден осъзнавам колко много нужди имат децата.

Защото тук е ежедневие да видиш хора със скъсани дрехи, обувки или просто боси. Често виждам хора с обувки от два чифта и с различен цвят. Никой не се притеснява от това, защото са много, много бедни.

Макар в момента да съм в столицата, тук не е толкова развито. Има доста хора в Танзания, които са много богати, средна класа няма. Или има много богати, или бедни и умиращи от глад хора.

Едно от най-хубавите неща е, че от 1-ви юни правителството забрани найлоновите торбички. Но все пак не липсват абсурдни ситуации - виждала съм учителите да бият децата с големи показалки - нещо, което е нормално за тях. Строяват ги в редици да пеят, да маршируват. Учениците задължително са с къси коси – няма значение от техния пол. Все неща, които напомнят на разказите на родителите ми, по време на комунизма.

- Би ли се върнала след време отново в Танзания ?

- Не съм мислила за това, но предполагам, че бих. Много се привързах към мястото и хората. Те са толкова добронамерени, такава наивност и вяра имат. Толкова са мили и гостоприемни, а аз съм свикнала да виждам мнителни хора в Европа - винаги нахакани и наперени, а тук са толкова страхливи. Не съм виждала никога такива хора, а съм пътувала много. 

- За какво мечтаеш ?

- За много неща мечтая … Светът да бъде по-добро място, но никога не съм карала някой за това, защото смятам, че личният пример е най-доброто нещо. Това е причината да работя за по-добър свят. Смятам, че когато ние направим една крачка напред и някой  види нашата страст в това действие, можем да заразим и човека отсреща. 

- А на теб кой ти е дал личен пример? 

- Много различни хора. Всичко започна, когато започнах да пътувам и по пътя си видях много хора с такива мисии. Те ме вдъхновиха. 

За пръв път отидох в Америка на студентска бригада. Това ми отключи нещо. 

- Какво чувстваш след края на работния ти ден там ?

- Щастие, щастие от споделянето! Чувствам и много любов! Толкова добре се чувствам тук, че не ми се иска да мисля за края на проекта! Благодаря за вниманието, пращам много танзанийски поздрави на България, с пожелание за здраве и слънчеви дни!