За втори път преподавателят на Медицински университет-Пловдив Анета Тошева получи награда „Пловдив” за „Художествен превод”. Тя й бе присъдена от Община Пловдив за нейния превод от френски на романа “Напълно побъркан” от Жил Льогардиние.

„Най- лесно се превеждат силните думи. Това са думи като ЧЕСТ, ПРОШКА, БЛАГОСЛОВ”, каза преводачката.
Това е втората такава награда за Анета Тошева. През 2010 година тя получи награда „Пловдив” за художествен превод на романа „Бляскав живот“ на 28-годишния белгийски писател Грегоар Поле.
За поредна година Община Пловдив удостои творци, творчески колективи, културни, образователни и други институции за произведение, събитие или факт с реален принос за развитие на културния живот на Пловдив, реализирано през 2016 година. Ето какво споделя Анета Тошева.

-Какво означава за Вас наградата, която получихте?

-Тази награда никога не е плод на еднолично решение и точно в това е нейната стойност. В моя случай, тя е неочакваният за мен резултат от много несвързани помежду си решения: на издателство „Хермес“ - да се спре на съвременен френски автор и да ми възложи книгата,  на Дружеството на преводачите – да ме номинира, на специализираната комисия – да ме избере. Истината е, че  всеки способен, знаещ, самокритичен  преводач заслужава тази награда. А в Пловдив такива са много, повярвайте... Затова ми е скъпа.

В личен план, за мен това е силен знак, че съм на прав път, въпреки всичките ми завои и колебания. И потвърждение, че така нареченият утопичен оптимизъм не е непременно недостатък – тъкмо той ме накара преди трийсет години да застана разтреперана на прага на кабинета „Западноевропейска литература“ в недостижимото тогава  издателство „Хр. Г. Данов“ и да подам един свитък листове, напечатани на машина – пробният ми превод. Помня, че беше от неиздаван роман на Ерве Базен. Помня също така, че от притеснение дори не си казах името. Получи се.

-Колко труд стои зад това признание?

Колко – като количество? Като време? Или като тежест? След толкова преведени книги ще Ви призная, че към всеки нов превод подхождам с трепет и минавам през всички фази – от „О, ще се справя, разбира се“ до „Ужас, вече не мога да превеждам!“ . Защото преди всичко друго, превеждането иска време за претегляне – на всяка дума, нюанс, ритъм, цвят... – и за отлежаване, а то никога не стига. Когато превеждаме на български език, ние си търсим думичката, обмисляме си я, хващаме я, ако „виси“, оцветяваме я, понякога я променяме, често тя променя нас... Това не е труд, то е път, който не винаги върви нагоре. Понякога просто тъпчеш да едно място и отчаяно търсиш как да назовеш птица от семейството на чаплите, която обитава оризищата в Камбоджа и понякога служи за храна на хората. Такива работи.

Ще Ви кажа също, че зад всяка книга стои трудът не само на преводача, който ходи като омагьосан и в продължение на месеци  живее в паралелна реалност (поне аз съм така), но и на редактора, и на цял един издателски екип. Ако зависеше от мен, бих предложила нова категория в „Наградите Пловдив“, специално за гласовете зад кадър - редакторите. Ако преведената книга беше филм, те щяха да са нейният саундтрак.

-Какви са следващите цели, които си поставяте?

- Не си поставям цели, не ги търся, не ги гоня и не ги преследвам. Те ме намират сами. Ако не ми допадат, игнорирам ги. Често го правя.

-Какво означава за Вас работата в МУ-Пловдив?

На първо място, постоянно учене – аз уча студентите, те учат мен...Знаете ли, някои от първите ми студенти вече са професори в МУ (и не само), а последните са толкова целенасочени, самостоятелни, уверени и талантливи, че изобщо не се притеснявам за бъдещето им. Не ми лисват и нови предизвикателства, благодарение на нашите англоезични студенти и бъдещи лекари, дошли от всички краища на света и, представете си, с желание изучават и френски език. Освен това, с риск да Ви  прозвучи нереално,  имам редкия шанс да споделям работния си ден с колеги, които са и мои приятели. С една дума, отговорът на Вашия въпрос е – в професионален план, всичко!