Жена почина след междусъседски скандал в Пазарджишко, съседът й я пребил с прът. Изверг извади очите на малко коте. Футболни фенове пребиха 21-годишно момиче. Пловдивчанин загаси цигарата си в лицето на младеж. Брутална гавра с 14-годишно момиче: Бият я и я събличат пред камера. Екс съпруг нападна с тояга бившата си жена и новия й мъж на детски рожден ден. 17-годишен в тежко състояние след зверски бой. Десетокласници пребиха пиян връстник пред дискотека, снимат се. 17-годишен обиди на "зайци" новоприети в училище, те го пребиха. Полицаи нанесоха жесток побой на сина на бизнесдама. Бой в училище, бой и в детските градини в Пловдив. Гневна пловдивчанка счупи телефона на деветокласник и го заплаши с полиция.

Познато ли ви звучи? Това са „случки”, станали през последния месец в България. Списъкът е много по-дълъг. Заради подобни заглавия много често читателите ни упрекват, че сме черногледи, че търсим сензацията, че виждаме само лошото и предпочитаме точно него да отразяваме. Само че… истината е, че ние изобщо не го търсим – лошото. Дори напротив – често дежурният редактор „се рови” неистово в новините за деня, за да открие и нещо хубаво, нещо, достойно за уважение и гордост. Публикуваме го почти с облекчение. И се радваме, когато то добие популярност.

Замисляли ли сте се как се чувства един новинар, чийто ден започва с убити, изнасилени, пребити, унизени? С гладни, болни, катастрофирали, пострадали от земетресения и бури? Да не би да си мислите, че докато сутрин си пием кафето, ни е все едно дали през нощта някоя майка не е загубила детето си, убито пред някоя дискотека, или някой „баща” (когото не можем да наречем „изрод”, защото може и да ни осъди) не е посегнал на 3-годишната си дъщеря? Много често за страшните трагедии на пътя научаваме преди близките на загиналите. И докато пишем за поредния ужас, отнел човешки животи, ние преживяваме смъртта. Чуждата.

Този коментар трябваше да е за агресията. Агресията вкъщи, в училище, на улицата, на пътя, в интернет… Агресията, която има много лица и много превъплъщения. Агресията с юмруци, но и агресията с думи. Агресията с ритници, но и агресията с хейтване. Само че какво ново да ви кажем? И какви неправени досега обобщения да направим? Нима не е ясно за всички, че боят, обидите и гаврите са станали ежедневие и почти няма ден, в който страната ни да не е потресена от поредната агресия? Нима не е ясно, че възрастовата граница на агресорите пада все повече и повече и вече ни се налага да отразяваме агресията в детските градини?

Затова се отказваме да теоретизираме – да оставим това на специалистите. Няма да се опитваме и да отговаряме на въпроса „Защо?”. Когато си болен, ти не си задаваш въпроса защо кашляш – знаеш, че кашляш, защото си болен, нали? Така че има ли смисъл да търсим причините за агресията в болното ни общество? Да го правят „докторите” – в случая психолозите, това им е работата.

А нашата работа е да отразяваме. Обективно. Това, което се случва. Независимо колко отвратително, безнадеждно и нещадящо е то. Дори и нас самите. Дори и тогава, когато агресията от улицата се обръща към пишещите за нея.

Дори и тогава, когато в един ден ни се налага да информираме пловдивчани, че травестит тормози цял вход на  бул. „Никола Вапцаров“ с непрестанните си оргии, вандалски прояви, заплахи и отмъстителност. Че едни десетокласници, и то от т.нар. елитни училища в Пловдив, се гаврят брутално със свой съученик, размятайки пред камера голи задници и яки ръце. Че бият и скубят 2-годишно дете в пловдивска ясла. Че пловдивчанка отправи тежки обвинения към собственика на пловдивски нощен клуб, че я е пребил и заплашил да я хвърли в Марица…

В един ден!

Вероятно на някои от вас ще ви прозвучи крайно, но това е агресия и към нас, пишещите! В края на работния ни ден ние – след всичките наркотици, скандали и мръсотия на травестита, след цялата пошлост от най-циничен вид на двамата тийнейджъри и синините и унижението на пловдивчанката – се чувстваме просто смазани. Прибираме се вкъщи отвратени и погнусени. Понякога сме и гневни. Друг път се срамуваме…

Мария Владова, TrafficNews.bg