Когато пламне гората, те тръгват първи. Без излишни думи, без гаранции, че ще се върнат. Те не искат да са герои, а само да имат нормални условия, помощни средства и техника за работа. В една от страниците си във Фейсбук български пожарникари разказват  за нечовешките условия , в които работят. Това не е разказ за героизъм, а за ежедневието на хора, които се борят с огъня въоръжени с вяра, воля и техника от миналия век.

Природата ни дава знак – всяко лято пламъците идват по-рано, остават по-дълго и унищожават повече. Температурите няма да паднат, а пожарите вече не са изключение, а закономерност. Държавата трябва да вземе спешни мерки – да подсигури хората, които спасяват живот, земя и домове. Мнозина вече направиха елементарното изчисление, че в договорът "Боташ" вече са потънали не един, не два, а цели 4 самолета, с които могат да бъдат гасени пожари.

Европа гаси с дронове с термални сензори и самолети – България още чака. България няма нито един противопожарен вертолет/самолет. Нямаме мобилни командни центрове. Нямаме патрулиращи AI дронове, които виждат пламъка, преди той да се разгори.

България не разполага с амфибийна авиация. Няма самолети, които да събират вода от язовири, езера или морето. Няма интегрирана дронова система за ранно предупреждение. Няма и достатъчно капацитет за автономна реакция при мащабни кризи. И пак сме неподготвени.

Вече втора година България иска помощ от Европейския съюз по линия на международното сътрудничество. Политици, включително и президентът Радев сменят наратива в зависимост от политическата ситуация. През септември температурите падат и проблемът остава встрани от общественото внимание, защото държавниците ни започват да се стягат за поредните предсрочни избори. И така до следващото лято, и до следващите пожари. При които шефовете на пожарните служби всяка сутрин са на живо в ефир и се опитват да спестят тъжната истина на поредния министър на вътрешните работи. Само, че всичко си има граници. 

Ето и разказът на пожарникарите на страницата на Фондация "Общество и сигурност" със снимки на Силва Тонева. 

Понякога крачиш из гората, в огън и дим, с облекло, което е дарено от канадски или шведски колеги.

На гърба ти пише чуждо име, а срокът на годност на екипировката е изтекъл поне преди пет години. Потта ти попива в чужди дрехи, а ти се молиш, докато работиш – да не стане по-лошо, да не се усили вятъра, да не смени посоката или да не се случи инцидент, при който да пострадаш ти или някой твой колега.

Работим по 24 часа без прекъсване.

Без вода, без храна, без тоалетна, без време да си поемеш дъх. После — 24 часа „почивка“, защото сега режимът е променен, в която просто се опитваш да си върнеш разсъдъка, и отново в огъня. Защото няма техника. Защото има само хора. Ние сме тези, които се изправяме срещу огъня. Сами.

Имаме ЗИЛ-ове на по над 40 години.

Ръждясали, на доизживяване. Но са единствените, които стигат до планините. Ремонтираме ги сами. С пари от джоба. Защото знаем, че ако се счупят — друг няма да дойде, защото не може да се качи.

А ние идваме. Винаги.

Двама души с една пожарна към пламъци, които биха изплашили и десетки. Без маски с филтър. Без огнеупорни балаклави. Без специализирани ръкавици, без колани за горски пожари. Нямаме дори техника за разчистване на сухата трева. С кирко-брадви режем просеки. Като преди 100 години.

И знаете ли кое боли най-много?

Не че е трудно. Не че е страшно. Свиква се.

Боли, когато знаеш, че можеш да спасиш повече — но не ти е дадено.

Че техниката може да откаже всеки момент. Че ако колегите от Европа не дойдат, оставаме сами. И пак ще отидем. Защото някой трябва да спре огъня, преди да стигне до хората. До домовете им. До горите, които повече няма да ги има.

Не искаме аплодисменти.

Не искаме медали.

Просто искаме, като тръгнем на пожар, да можем да разчитаме на екипировката си.

Да имаме поне втори комплект дрехи. Да имаме вода. Да имаме въздух.

Да не мислим, че камионът може да ни остави в нищото.

Искаме, когато някой подаде сигнал за пожар, да не тръгват двама души с една пожарна, а шестима с две. Да сме подготвени. Не да се молим, а да действаме.

Искам България да има летателна техника за гасене.

Не за мен, а за следващия, който ще се качи в планината, за да спре огъня.

Защото, ако Европа започне да гори и не може да ни помогне, ние ще сме сами. А огънят няма да чака.

Иска ми се да не сме герои.

Да сме просто пожарникари, професионалисти — с екипировка, обучение и техника, която не те предава.

Герои ставаме, когато всичко липсва и въпреки това влизаш в огъня. Защото ако не влезеш — стихията отнема всичко, дори човешки животи. И влизаш в огъня, защото знаеш, че няма никой друг и се надяваш да извадиш късмет и да се прибереш при близките си.

Ние ще продължим.

Но понякога си мисля:

Колко още ще можем?