Един млад, но изключително амбициозен и креативен българин преподава английски в един от най-престижните университети в Япония - „Тойо”. Паралелно с това 30-годишният Иван Ботев подготвя докторска дисертация,  като се надява в последствие, идеята му да бъде реализирана в българските училища. А тя е да възпита чувството за национална принадлежност и участие в общността от ранна детска възраст. За база на своя пилотен проект той е избрал училището, в което е завършил основното си образование – ОУ „Димитър Талев” в Пловдив. Ръководител на доктората му е декана на Факултета по регионално и международно развитие, в който Ботев преподава. В университета  „Тойо”, който е в централно Токио, се обучават 30 хиляди студенти. Специално за TrafficNews.bg Иван Ботев представя идеята на дисертацията си, разказва за японската образователна система и за невероятния дух на японците, който им е помогнал да преодолеят последствията от разрушително земетресение преди 4 години. 

 

- Как се озовахте в Япония? От колко време сте там?

- Стигнах до Япония през Щатите. След като завърших средното си образование в България, бях приет в университет в Америка и там се дипломирах. По време на следването си срещнах и съпругата си, която е японка. Животът зад океана не ме привлича, за разлика от традициите на изтока. Може би, защото така съм възпитан. Баща ми  Ботьо Ботев е треньор по джудо, който е обучил много шампиони. Аз също съм тренирал. В къщи винаги се е гледало с огромно уважение на японските традиции и култура. Така  че там се почувствах добре. Първо преподавах 5 години в основно училище, а в момента съм преподавател в университета „Тойо” , където подготвям доктората си. Вече имам 2 деца - дъщеря на 5 години и син на 3 години.

- Какво искате да промените в нашия  училищния модел ?

- По време на уроците в началните класове, на които присъствах в училище в Пловдив, се говореше за Европа, за България, за София. А на тяхната възраст те не направят разлика, за тях тези имена не са свързани с нищо конкретно. Децата познават своя дом, училището, улицата, по която всеки ден вървят, парка, където играят. Мисля, че ако училището разполага с пособия - книжки, в които да се разказва за квартала, за училището, за града, в който живеят, децата по-лесно ще асимилират информацията. Това не е нужно да бъде част от задължителните часове, те може да са допълнителен учебен материал. Трябва да се лесно достъпни, да са в класната стая. И по време на един такъв тематичен урок, преподавателят може да използва книжките в урока. Моята теория е, че по този начин ще се породи чувство за принадлежност, кои са корените ни, от къде идваме. Те ще показват как се променя родния край, какво се случва с природата, как различните поколения и раси живеят заедно в мир и разбирателство. Въображението на децата е огромно. За съжаление като порастем ние губим част от него. Тези книжки не са само за деца, те ще върнат родителите и учителите към преживяното.

Разговарях с преподаватели и те харесват идеята; смятат, че може да се включи към учебния материал. Естествено идва въпросът с финансирането. Има успешни практики, където книжките се създават от членовете на общността - една такава книжка може да е дело на децата и техните преподаватели, може да участват родителите. Когато децата участват в процеса на създаването, те се превръщат в съавтори и това ги мотивира. Другият начин е да бъдат направени от професионалисти, местни хора- например писател или илюстратор. Поддържам връзка с Мария Шнитер и Владо Янев от ПУ, те виждат потенциал в идеята. Обаче първо аз трябва да напиша дисертацията си, да я защитя и чак тогава може да бъде приложена.

- Коя е най-голямата разлика между българската и японска системи на обучение?

- Има доста разлики. Най-голямата може би е дисциплината. Ще ви дам два примера. Децата идват отвън с маратонки, а в училище се преобуват с други обувки, с които ходят само в сградата. Чистачки няма; децата сами си почистват училището - класната стая, коридора, салона. В училище децата не ходят мобилни телефони. Всъщност до определена възраст, до гимназията, родителите на повечето деца изобщо не им купуват джиесеми.  Ако детето има телефон, той може да го ползва само в къщи или през уикенда. Иначе класните стаи са оборудвани с всичко необходимо. Ако родителят се интересува от детето си, може да звънне в училище и да попита за него. Учебният процес е така устроен, че ученикът е зает през целия ден. Започва в 7.30 и свършва в 18 часа. След 16 часа се занимават със спорт, изобразително изкуство или музика. Спортува се и по време на ваканцията. След 18 часа децата отиват на частна занималня или на уроци  в квартала където живее. Това продължава до 21-22 часа и лягат. За съжаление по този начин се губи връзката между родители и деца. Положителното е, че ги научава на невероятна дисциплина и самостоятелност.

- Какво се случва , ако учител удари ученик или обратно?

- И двамата ще трябва да си търсят ново училище. Един мой колега беше стреснал ученик. Беше ударил дъската с ръка , близо до главата на ученика. Седмица по-късно той вече не беше в училището, трябваше да си търси работа и в друга префектура. 

- Къде ви свари разрушителното земетресение и последвалия взрив във  Фукушима?

- Бях в основното училище. Сградата, която е сравнително нова, изобщо не пострада. Само басейнът, който е на третия етаж преля като водопад, но нищо повече. Децата имат веднъж годишно тренировка за реакция при пожар и при земетресение. От момента, в който им казаха „Евакуираме се”, за около 5 минути всички бяха в училищния двор, строени по класове и ръст. Не чух никой да вика, да се бута и да крещи. Тук в България няма подобни бедствия и тренировките, не се приемат толкова сериозно. А там всеки месец има поне по едно земетресение. Дисциплината е на такова ниво, че от тази гледна точка светът може да се поучи от японците.

- Четири години след трагедията, има ли още последствия ?

- Да, има радиация, изтича радиоактивна вода към океана. Разрушенията бяха огромни. Хората от префектурите Фукушима и Мияги, които бяха най-засегнати, все още не могат да се върнат по домовете си. Всички атомни електроцентрали в Япония бяха затворени и до ден днешен не работят. Това е проблем, защото сега цяла Япония използва ток от топлоелектрически централи. Правителството направи голяма кампания за пестене на електричество и може би половин година имаше сериозен самоконтрол. В момента тече дебат за пускане на атомните централи. Правителството иска, но хората, които живеят близо до централите са против. Правят се тестове за безопасност, но все още няма нито една отворена централа.  Правителството предлага програми за хората, останали без дом и препитание, но как един човек , който цял живот е ловил риба в океана, ще се премести в планината и ще стане ловец? Много хора се разпръснаха по други префектури. Училищата приеха много ученици от Фукушима. Разрухата е видима, четири години след земетресението все още има хора , които живеят в лагери. Държавата полага огромни усилия, но нещата не са по старому. Но цялото общество тогава бе солидарно с бедстващите. Включително и тяхната мафия- якудза.

- Как ти понася хаоса в България, след живота в това организирано общество?

- Идва момент, когато ти писва от цялата тази организираност и мечтаеш за европейския начин на живот. Японците си правят графици за месеци напред. Не можеш да вдигнеш телефона и да кажеш на някой приятел  „хайде да пием по нещо тази вечер”. Това нито някой ще го направи, нито някой очаква това да се случи. Те дори не си ходят на гости. Виждат се с приятелите си само на заведение.  Имат много къси отпуски и ги планират внимателно. Пътуват до Европа, до Хаваите. Напоследък и България е популярна дестинация. Заради Котоошу и заради нашето кисело мляко, което се произвежда там от 40 години и японците го обожават. Виното ни също пробива на техния пазар.  Коментират и  красотата на българската жена.

- Това май е мит!

- Ще ви опровергая. Преди няколко години в тв предаване, професор по математика от Токийския университет, който е №1 в Япония и в Топ 20 в света, съставя формула, по която открива къде живее най-красивата жена в света.  Изчисленията посочват, че тя трябва да живее в България и това го гледаха милиони японци. След това  изпратиха екип в България, за да открие една много красива жена. Приложиха много елементарен, но ефикасен метод. Момиче от екипа спираше едно красиво момиче и го караха да посочи своя приятелка, която тя смята за по-красива от себе си. И така всяка следваща.

- Какво те дразни най- много, когато се прибираш в България?

- Негативизмът. Непрекъснато чувам „Няма оправия!”, „Ебати държавата!”, ”Това го няма никъде по света!”.  България има нужда от позитивно и креативно мислене. От хора с идеи. Въпреки, че много млади хора заминават за чужбина, мисля, че тук има и позитивни, и креативни хора. Образованието е много важно. Важно е да харесваш харесваш професията си, да поемаш отговорност към децата

TrafficNews.bg