Дълги години застраховката в България се прави не на шофьора, а на автомобила. Като нейният размер зависи най-вече от мощността на колата. Дали шофьорът е разумен и спокоен, или темпераментен и рисков, нямаше голямо значения. Резултатът от тази философия се вижда в статистиката за катастрофите. Но явно на никой не му пукаше достатъчно, че да се опита да промени нещо. Като казвам „никой“, до голяма степен имам предвид застрахователите, които плащат огромните обезщетения, но очевидно им е по-лесно да завишават цените на застраховките си, вместо да потърсят начин, по който да „ударят“ по рисковите шофьори. Така всички шофьори плащаме едни и същи стойности, но реално се оказва така, че възпитаните плащаме за кефа и простотията на тарикатите.

По света има и друг модел на застраховане. На много места се застрахова водачът, но не само самият той, а той и за конкретен автомобил. Т.е. имате си личен автомобил и си сключвате застраховка да го карате само него. Ако се наложи да карате друг, преди да „завъртите ключа“, трябва да сте си направили и друга застраховка. Цената на застраховката зависи от опита на шофьора и от „досието“ му. Колкото повече е правил глупости, толкова повече трябва да плати за удоволствието да шофира. Тази система, макар и утвърдена в сериозни държави и с очевиден дисциплиниращ ефект, страда от някои недостатъци. Сред най-основните е този, че трябва постоянно да се плащат допълнителни застраховки, ако ни се наложи да караме различни коли. А какво става, ако по време на пътуване на шофьора му стане лошо, неговият спътник има книжка, но няма застраховка за тази кола?

Очевидно е, че и двата модела на „конкретно“ застраховане (на шофьора или на колата) не са достатъчно практични. Изходът трябва да се търси в баланса между двете:


Възможно е нещата да се организират така, че застраховката да се състои от два компонента:

1. На самия автомобил. Колкото по-мощен е той, толкова по-скъп да бъде тази част от застраховката.

2. На водача – колкото по-рисков шофьор е, толкова повече да му се налага да плаща.

Когато някой тръгне на път, той трябва да има валидни две застраховки (по точка едно и две).

По този начин първо самите автомобили ще бъдат справедливо застраховани – според мощността си (т.е. потенциалния риск).  Второ – справедливо ще бъдат застраховани и самите водачи – колкото си по-коректен и внимателен, толкова по-малко ще плащаш и обратно. Именно този аспект на втория компонент ще има „дисциплиниращ“ ефект. За да не им се налага да плащат големи застраховки, шофьорите ще имат финансов стимул да се държат възпитано на пътя. И обратно, ако си мислят, че са над правилата, ще им се наложи да плащат допълнително за този „лукс“ на характера и житейската си философия.

По този начин ще може да се „озаптят“ и пияните и дрогирани талибани по пътищата.  Ако някой бъде хванат с алкохол и/или цигари, следващата застраховка ще му бъде (да речем) тройно, петорно и т.н. по-скъпа.
При такава система, самите застрахователи ще имат по-малко разходи. Затова и ми е чудно защо никой не се напъва да направи нещо по въпроса, а в студията, по колонките на вестниците и на обществените обсъждания се точат безкрайни редици от безкрайни умници (включително и особено „проектаджии“, които не се интересуват толкова от резултата на усилията си, колкото от ефективното усвояване на отпуснатите средства), преливащи „от пусто в празно“.

Увеличаването на санкциите в Закона за движение по пътищата и в Наказателния кодекс не дава и няма да даде желания резултат. Причината е, че всеки си мисли, че няма да му се случи точно на него, а когато му се случи няма как да върне времето назад и да „се поправи“. Докато ако всяка застрахователна вноска го „удря по джоба“, ще има и сериозен финансов мотив да внимава.

* Адвокат Станев е член на Пловидвската Адвокатска колегия. 

Джипът, който помете Милен Цветков, катастрофирал и преди 3 годиниПо време на нея има причинена средна телесна повреда