„Започваме оздравяване на МБАЛ „Св. Мина”, като тази година ще намалим загубите, а догодина ще сме на печалба!”. Тази фраза се върти като на латерна вече 15-а година в Общинския съвет в Пловдив. Днес тя отново не бе пропусната, а местният парламент отново намери начин да налее свежи пари за стари разходи в бившата Първа градска болница.

Въпреки че вече четвърти кметски мандат не може да се намери правилна формула за оздравяването на лечебното заведение, продължават да се наливат пари в него. През годините Община Пловдив направи редица финансови инжекции в МБАЛ „Св. Мина”, а днес по доста завоалиран начин направи същото. Заради постоянните провали това здравно заведение да заработи, този път предложението за спасяването му дори не дойде от администрацията на Община Пловдив, а от Здравната комисия в Общинския съвет.

Местният парламент предложи да се дадат 350 000 лева на бившето ДКЦ 6, което се помещава в сградата на МБАЛ „Св. Мина”, за да покрие загубите си, а с второ решение — акциите на медицинския център да се прехвърлят на болницата.

Интересното е, че от тези 350 000 лева „дълговете” на МЦ 6 към МБАЛ „Св. Мина” са в размер на 210 000 лева — наеми за ползване на помещения. Така с това си решение на практика се наливат свежи пари в МБАЛ „Св. Мина”, които вероятно ще отидат за погасяване на нейните задължения от 500 000 лева — повечето от които за заплати.

Последният публичен отчет на общинската болница е за третото тримесечие на 2024 година. В него ясно личи, че в болницата работят 287 души, от които 76 са лекари специалисти, 135 — медицински специалисти, и 99 души — „друг персонал”. Средният брой на леглата е 192, а постъпилите и изписани болни са 5 353 души с реализирани 17 660 леглодни.

На практика болницата през последните 15 години има един-единствен период, в който е на печалба — по време на пандемията, когато тя бе направена „ковид“ отделение. Тогава държавата финансираше сериозно този тип заведения, след като хиляди българи загубиха битката с коронавируса.

След това МБАЛ „Св. Мина” се върна в обичайната си рутина, а загубите и дълговете започнаха отново да се трупат, въпреки редицата кадрови промени.

Плановете, здравните стратегии и обещанията, че МБАЛ „Св. Мина” ще стане печелившо лечебно заведение, изглежда, пак ще останат на хартия. И то не защото те не са добри, а защото новите реалности в Пловдив и в предлаганата болнична помощ са съвсем различни.

За първи път през 1940 година в невероятната сграда на ул. „Иван Вазов” се разкрива работнически болничен диспансер, а през 1945 година се създава Първа градска болница, която се слави като една от най-добрите в Южна България.

Локацията е перфектна — в центъра на Пловдив, на метри от Централна гара, когато това е бил най-масовият транспорт за междуградско пътуване. На широката за това време ул. „Иван Вазов” има място, където са паркирани линейките на тогавашната Спешна помощ. В пететажното здание има широки стаи с възможност за поставяне на голям брой легла — това е особено важно за военния период, в който се намира Европа.

80 години по-късно обаче реалностите са съвсем други. Местоположението за лечебно заведение е изключително неудобно — в центъра на Пловдив и в зона с концентрация на задръствания. Не разполага със собствен паркинг. Стаите са твърде големи, с много легла и малко санитарни възли. Апаратурата — също не може да се мери не само с частните, а и с държавните болници. Заплатите на специалистите — в пъти по-ниски от тези в другите лечебни заведения.

Едва ли има човек, който има избор и би предпочел престой в тази болница пред десетките други лечебни заведения в града. Всеки, който влезе вътре, ще се убеди, че е така. Още повече че Пловдив е градът с най-много болници на глава от населението, а избор определено има.

Така Община Пловдив и Общинският съвет са пред избор — дали да продължават агонията на МБАЛ „Св. Мина”, която се прехвърля и върху пациентите, и върху общинската хазна, или просто да приемат, че реалностите вече са други, а това лечебно заведение много трудно може да предлага качествена услуга. Освен ако не е свързано отново с огромни разходи за цялостна модернизация на болницата, които пак ще увиснат на шията на пловдивския данъкоплатец.

Истината е, че затварянето на общински лечебни заведения е тема табу, което съвсем не е лошо, защото до някаква степен това пази останалите от вълчите апетити на частните болници. Когато обаче се вижда, че 15 години се повтаря един и същ сценарий, идва моментът да се запиташ — кому е нужно?

Кой ще спечели от агонизиращата МБАЛ „Св. Мина”? Пациентите, които очакват нормални условия за лечение в 21. век? Специалистите, които стоят на ниски заплати въпреки недостига на лекари в цяла България? Община Пловдив, която всяка година трябва да прави финансови инжекции?

Всичко това не се казва в услуга на частните болници — МБАЛ „Св. Мина” не може да им бъде конкурент. Най-лошият сценарий е точно този — частните здравни инвеститори да се оближат за възможна приватизация или публично-частно партньорство и да вземат най-големия ѝ актив — сградата. А тя е прекрасна!

Пететажното здание, което е паметник на културата, има толкова потенциал в него за всичко друго. Община Пловдив може да го използва за своите нужди, които не са никак малко. Големите стаи, конферентните зали и локацията го правят перфектно за административна сграда на Община Пловдив.

Разбира се, възможностите ѝ са много повече от това да е просто сграда на администрацията. За нея може да се направи конкурс, по подобие на този в БНБ, и да се избере най-правилната форма.

Преди това обаче трябва точната диагноза за МБАЛ „Св. Мина”, която може да се окаже, че е отдавна в клинична смърт като болнично заведение, а 15-годишната агония най-после да приключи.