Разбира се, не високият пилон с българското знаме, а човекът зад тази инициатива за събиране на нов партиен електорат с държавни пари е проблемът: разединяващия, par excellence партиен президент, от когото отново чухме процедените през зъби закани за “безродие” към несъгласните с него.

Защо Радев стоеше толкова неадекватно срещу един автентичен президент като Зеленски ? Защото логиката му на защита на националните интереси пасваше на руските, а не на българските национални интереси. В пряк конфликт с Народното събрание и в крещящо нарушение още на член 1 (3) от Конституцията: “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”.

Затова и нямаше резонен отговор какво би направил, ако Русия реши да сбъдва вековната си мечта за проливите отново и окупира Черноморието ни като Варненска и Бургаска Народна Република, спасявайки значителното вече руско население от “българския гнет.”

Тази инициатива със знамето е предимно медийно събитие и надали скоро ще имаме президент с толкова активно медийно участие почти всеки ден.

Как се вписва това с интересите, които защитава Радев?

Политическият процес на Запад и Изток има една фундаментална разлика. Тя е, че на Запад се процедира според Закона, а на Изток според Държавния глава. Върховенство на правото срещу Върховенство на вожда.

Оттук следват няколко ключови аспекта за развитието на политическия процес у нас.

Първият аспект е институционалната архитектура. На Запад тя е хоризонтална с разделение на властите, с взаимен контрол между тях. На Изток е вертикална, където се спускат заповеди и контролът върху тяхното изпълнение е отгоре - надолу без обратна коригираща връзка. Затова е толкова ценно служебното правителство, защото е на практика без контрол. И затова Радев даде всичко да блокира и разпусне няколко парламента.

Вторият важен аспект е как се носи отговорността:

На Запад отговорността се търси при неспазване на правилата на съответната институция.

На Изток - тя се търси от конкретния човек, понеже всички институции са подчинени на един човек. Именно, без парламент, доскоро това бе Радев.

Третият ключов аспект е проявлението на горните два аспекта при прокарване на чуждо влияние в България.

У нас Западът работи само с ангажименти на институциите. Понеже те се представляват често от съветски хора, които избягват да носят институционална отговорност - затова институциите по принцип се провалят.

Обаче когато Изтокът има план у нас, той не работи с институции, а с конкретни хора, представляващи институциите. Затова винаги ангажиментите и отговорността за изпълнението им са строго индивидуални. Тогава съветските хора са много изпълнителни, а намесата на Изтока ефективна.

Блокирането на конституционния парламентарен модел у нас - и с това на западното влияние - зависи от инсталирането на популярна фигура като президент, която да се радва на заслон от медии, служби и всякакви демократични процедури за обществен контрол. Срещу изпълнение на спуснатия й дневен ред.

Спецификата на тази фигура е, че тя по дефиниция е над всички и при нея по източен модел властта се упражнява еднолично отгоре - надолу. Колективните решения стават “демократичен анахронизъм”, ерго, парламентът, където се вземат те - също.

Връзката с народа е само пряка: по ТВ или Фейсбук. Или чрез масови “родолюбиви” инициативи, които да бъдат обилно медийно отразявани. Било за българските талантливи младежи, за самодостатъчната българска армия, за високото българско знаме. И така с “родолюбие” и срещу “безродниците” да набира електорат за - да кажем - партия “Единна България”, която да го преизбира и осигурява някаква легитимност. 

Така цялата демократична архитектура на институциите вече е излишна.

След толкова години демокрация, обществото би трябвало да е изградило сензори за демагогията и фалшивата пропаганда и не бива да допуска назначени с политически инженеринг вождове отвън, както през 1944-1989 г, да моделират бъдещето на България.

Евгени Кънев