Веднъж стомничка за вода, два пъти... но третия път става на парчета, които даже фолклорът не може да преброи. Не и премиерската стомничка на Бойко Борисов – гаубица не може да я потроши. Днес той за трети път закръгля 100 дни в почти приватизирания кабинет на “Дондуков” 1 и излъчва крепко политическо здраве.

Да си припомним прощъпалника. Първия път първите 100 дни изобщо не му стигнаха да се жалва от тежкото наследство. Както се бе засилил, като нищо можеше да прескочи Високата порта и да поиска сметка за византийското злосторничество. Обаче сега няма как да ползва такива екстри, бидейки наследник на самия себе си. Алтернативата е ясна. До такава степен се увлече, че хвалбите му се превърнаха в постоянни епитети. Тийнейджърите ги наизустиха, вместо стиховете на дядо Вазова: магистралите, метрото, стабилността... Вярно е, добро е, не всичко в България е непременно лошо. Само че новинарският поток е негативно еднообразен: днес някъде бият лекар, утре журналист, вдругиден изоставена от държавата майка изоставя пеленачето си. Добавяме динозавърно тромавата администрация, агресията като начин на живот, демографската дупка, по-голяма от озоновата, отчайващото чувство за отсъствие на справедливост...

И в минало, и в сегашно време сравненията не са в полза на вече дълголетния политик. До политическата промяна през есента на 1989 г. пасищата ни хранеха около 8,5 милиона овце. Сега са с около 7 милиона по-малко. Сравнението с броя на самолетите тогава и сега може да разсмее дори овцете. След като поради отсъствие на държавност държавата са превърна в разграден двор, за какво ни е бойна авиация? С третомандатно прозрение премиерът се плесна по челото и изрече: “Първо влакове, после самолети”. Закъсняхме. След като изтървахме влака към добруването, здраво хванахме опашката, не само в ЕС. Дори в захапаната от челюстите на изолацията и високата безработица Македония минималната пенсия е по-висока.

Как ще догонваме при недостиг на капацитет да се гледа напред? Изпълнителната власт не е заредена с интелигентен радикализъм, без какъвто сме осъдени на дълговечно опашкарство. Шансът отново зависи от чужди решения. Затъналият в проблеми ЕС разлиства “Бяла книга” с пет сценария за бъдещето. Ако в Брюксел намерят брод, ние ще удържим опашкарството.Там ни е мястото, след като парламентът, излъчил и третия кабинет Борисов, бе избран от електорат на статуквото, чужд на реформаторски нагласи. 

Така се случи, че премиерът започна третия си мандат три дни след като новият държавен глава закръгли 100 дни на „Дондуков” 2. И продължава да има по-висок рейтинг от Борисов, при това във всички социални групи. Личният проблем ловко бе превърнат в институционален. Театрален режисьор не би поверил на Цв. Цветанов ролята на доброто ченге, но не и политически режисьор. Вторият човек в ГЕРБ  заподозря нечисти намерения около покупката на самолети, последваха парламентарни усложнения. Пилотът президент може да е генерал, но е политически новобранец. Хвана се и контрира с всеизвестните 6 апартамента на Цветанов. Със снизходителна усмивка министър-председателят намери неупотребяван досега глагол: “Драчат се!” Сякаш той вече е над нещата и води изпълнителната власт така, както Батето управляваше футбола. Но не му се получава. Стръвно хапещата Нинова го въвлича в препирни, от които губят и двете страни. За вярване ли е признанието на Борисов, че ГЕРБ загуби президентските избори просто защото не иска да ги спечели. Това носи ползи за демокрацията. Той, който в тениса не дава даром не сет, не гейм, ами точица, ще подари на политически опонент избори. Не, не, Батето си остава класа нагоре.  

Когато Борисов е на власт, винаги актуален е въпросът за предсрочни избори. Вече получи предупреждание за вот на недоверие след парламентарната ваканция. Няма да мине най-малко по две причини. Извънредни избори преди или по време на 6-месечното председателство на ЕС, това би било политическа шизофрения. А коалиционният партньор не би могъл да мечтае за по-комфортна парламентарна конфигурация. Опозицията би трябвало да знае, че прибързана схватка пред избирателните урни е най-прекият път към четвърти мандат на гербования Гъливер. Той не само надигра, а изпомачка всички. След като обществеността прие скандалите с бирата и суджука, ще приеме и махмурлука. Ако перифразираме шопа, “е па нема у Европа таков премиер”.Тука не е Гърция, където “гневът на Ахила” е превърнат в социална ярост, на каквато Борисов не би устоял не три мандата, а три седмици.

Такава външнополитическа подкрепа не е имал и прототипът му Тодор Живков. Не само отвъд Атлантика. Добре приет е в цитаделата на ЕС. С благоразположението на ключовите играчи Меркел и Макрон. Върви му приказката с лидерите на Вишеградската четворка, особено с Орбан. Лично Ердоган го обяви за баш политически пехливан на Балканите. Само Сталин си е позволявал да разяснява на учените въпроси на езикознанието. Е, на руския посланик Борисов прочете лекция “За буквите”. Изяви се като съвременен Черноризец  Храбър и сложи подпис под Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония.

Верен, шахматно премерен ход. Във Вашингтон и Брюксел са по-доволни, отколкото в София и Скопие. Няма да спре антибългарското говорене, тръгнало по оста Белград - Атина още през 1913 г. Българските народни песни, събрани от братя Миладинови, ще си останат просто сборник. Византийският император Василий няма да бъде наричан българоубиец, какъвто е според историческите свидетелства. Скопие няма да признае реалностите до 1878 г., докато подписът на Борисов е официално признание за реалностите след тях. Край Вардар не желаят да чуят за Кубратовите си корени, а това не смущава геостратезите от НАТО. В обозримо бъдеще е възможно ЕС да приеме единствената страна с измислена история. В момента строителството на жп линията София – Скопие - Тирана е по-важно от паметника на Александър Велики.

А след поредните 100 дни на премиера? Той ще крепи статуквото, защото толкова може, пък и знае, че народът ни е приел за орис препоръката на Хитър Петър: “Ако не можем както щем, нека щем, както можем”. Така десетки години се утешаваше: “Хубаво, лошо – с бай Тошо”. Свикна и “Споко с Боко”.

Коментарът е от личния блог на Оркней Дамянов