Четвъртък вечер. Към 19 ч. Стефан Данаилов ми звъни по телефона - приключил е репетицията със студентите си от НАТФИЗ за новата им постановка „Небесна бригада“ и е готов да си говорим. Този път съм поискала интервю за баща му - полк. Ламби Данаилов (1905-1976), на когото Тракийските дружества ще честват в понеделник 110 години от рождението. Влизам в дома на обичания актьор за първи път след смъртта на съпругата му Мария. Ламбо е седнал на същия диван, пред същата масичка, отрупана с лекарства, с пепелник и чаша с кафе. Коледната елха още грее. Безукорно чисто. И много тихо. Диванът на Мери е оправен, на нейната масичка - малък свещник с благоуханни масла. Със сядането ми Ламбо започва да разказва за поредната си битка с поредната болест. Този път поразено е зрението, заради което преди десетина дни спешно беше опериран в Германия.

- Защо пиеш кафе по това време? 

- Пия по 7 кафета на ден. 

- Как спиш тогава? 
- Не спя. Заспивам към 9-10, събуждам се... 

- Какъв е проблемът с очите ти? 
- Лявото е оперирано, беше напълно затворено, нищо не виждах с него, само един процеп, колкото да влиза някаква светлинка. Сега те виждам с него, но си много малка. А с другото око те виждам в реални размери. И като отворя двете очи - ужас! Образите се наслагват, размиват и... Сутрин ми идва да скоча от прозореца! Пълна бъркотия в зрението. Опи-твам се да не си крия очите, да не ги затапвам много, за да може мозъкът да работи... Беше много тежка операция. Час и половина, пълна упойка... Слава Богу, лекарите са доволни от резултата, не са очаквали такива показатели. 

- От какво се получи това заболяване? 
- Липса на имунна система заради лекарствата, които пия за онкологичното заболяване. Оттам се появи вирус, който почна да ми яде очите. И двете. Но аз все отлагах прегледа - избори, избори, после парламент, а пред очите ми паяци. Рекох си - пак е лимфомът. Глупости, лимфом! В края на октомври направих снимка при офталмолог и лекарите решиха, че правя инфаркти на окото. Облаците обаче продължиха и преди месец откриха, че липсата на зрение е свързано с моето заболяване и с херпес зостер, който от три месеца ме мъчи. Академик Петя Василева, като разбра за какво става дума, веднага ме прати в Германия, където откриха кой е вирусът, за да може да го атакуват. Тук няма такива лаборатории за биопсии. Заедно с мен дойде и моят д-р Даскалов. Направиха ми операция на лявото око, а дясното го лекуват в момента с инжекции. Но с него пък загубих контраст, като в мъгла съм. А си беше читаво окото. 

- Как ще се възстанови зрението ти, така че да е еднакво и за двете очи? 
- Според мен никак. Опитвам се да си тренирам зрението с кръстословици и лекарите вече твърдят, че с едното око имам 90% гледаемост. Непрекъснато сменям различни очила. Днес (вчера - б.а.) гледах репетициите на студентите, които бяха специално за осветлението на постановката. Понеже аз съм майстор на осветлението, много се ядосвах, че нямам реална представа за сцената. А в Германия така ме гледаха, че дори направиха фенклуб на Ламбо в Тюбинген. Това е едно градче на 30-40 км до Щутгард, където ме оперираха. Много читави хора се оказаха в тази болница. 

- Как разбраха кой си, що си чак в Тюбинген? 
- Доцентката, първата помощничка на професора, който ме оперира, се оказа българка от Твърдица. Една от медицинските сестри пък бе от Стара Загора, още една лекарка, на която мъжът Ӝ е професор, също е от България. И като ме приеха, из болницата веднага се разшумя: дошъл българският Марлон Брандо. Защо? Защото съм пълен като него. А аз им казвах: „Аз бях българският Ален Делон, бе!“ Но понеже те ме водеха навсякъде с количка, платих си оттук количката, и както бях седнал в нея с якето, шапката и черните очила - приличах досущ на Дон Корлеоне... Но много тежко се възстанових от упойката. 

- Колко ти струваше операцията? 
- 4500 евро, ако е амбулаторно. Ако останеш - 8000 евро. След операцията аз станах и си тръгнах. Като излизах от упойка, беше ужасно, мислех, че съм пътник, че ще умра, а една от лекарките ми казва: „Сега един автограф да ми дадете.“ Рекох си: „Къде ще ти дам автограф, аз не знам къде съм, не виждам нищо, бе, момиченце.“ Та на другия ден написах с кьоравите си очи някаква картичка, не бях се сетил да взема снимки. Само на доктора подарих един много красив Икар. Платих си всичко. Не чакам от здравната каса. Дори за скенерите при лечението на лимфома във Франция си платих. 

- Защо пушиш сега? 
- Пуша, защото много обичам. 

- Като те гледам, всичко ми го разказваш с чувство за хумор! 
- Забранил съм на всички да ме жалят. Невена Малчева, сътрудничката ми, прочела епикризата и ме жали. Сестра ми, Роси, се хванала за главата: „Той вече смята, че е излишен.“ Ами, излишен съм, нито мога да чета, нито мога... Това да ти ги няма очите, е страшно! Да имаш представата за света, който е минал през очите ти, и в един момент да няма какво да видиш... Аз това не мога да го преживея! Онази вечер се прибирам и жената (която идва да ми готви) сготвила телешко варено. Отварям хладилника и виждам вътре една тавичка. Вдигам станиолчето и викам: „Защо е пекла жената това зеле?“ И затворих хладилника. На другия ден се оказа, че това е млечна баница... И това ми пречи. Ужасно е! Лекарите ми казват, че не бива да се отчайвам, но аз се смятам за излишен. Губя реална представа, като ходя - има ли стълби, трябва ли нанякъде да завия, не мога да се ориентирам. Водят ме като слепец. Слизам от колата и някой трябва да ми помага да вървя. А и кръстът ме боли. Обездвижен съм, краката ми са като чугун. 

- Виждам, че си напълнял. 
- Не е само от килограмите. И преди съм бил пълен. 

- От парламента обаждат ли ти се? 
- Петьо Мутафчиев, Мишо Миков ми се обаждат. Те знаят всичко. 

- Студентите ти те зареждат, нали? 
- Да. Вълнувам се от реакцията на публиката за тяхната игра. Но ме е страх да ходя сред хора. Чакам асистентите да ми кажат каква е оценката за постановката. Но аз знам, че студентите ми ще издържат. Готови са. Много са готини. 

- И ти ще издържиш, няма друг начин! 
- Много ми дойде, Валерия. Кой ме прокле? Толкова злини ми се струпаха, какво съм направил? От третия месец след смъртта на Мери до ден днешен съм в дупка, дупка, дупка, дупка! Край няма! Помниш, миналата година по това време бях в Париж за лимфома...Сега пък очите. Но дай да говорим за баща ми. 

- Тракийците подготвят честване на неговата 110-годишнина. Разкажи ни за него, какъв човек е бил? 
- Татко е роден в с. Райково, сега квартал на Смолян, учи гимназия в Казанлък, където се запалва по идеите на анархизма. Създател е на студентската организация БОНС в София, бил е ятак на Трънския отряд, а във войната участва като политофицер, много близък до ген. Стойчев. Заедно стигат до Унгария. После става полковник и преподава във Военната академия. Помня го с ей такава голяма коса. Партията го пращала на работа из цялата страна. Затуй аз съмправен в Банско. Дядо ми пък, Данаил Костов, е бил богат човек, който е издигнал читалището в Райково. 

 

- Какво ти е разказвал баща ти за онези години? 
- След 9 септември 1944-та баща ми бил заместник-началник на политотдела на Българската народна армия. Подпукват го покрай разправата с Трайчо Костов, бяха го задържали 7-8 дни и след това военната му кариера рухна. Не можа да стане професор по политикономия, макар че е написал първата кратка политикономия в България. С идването на Живков на власт обаче такива като татко потънаха. Дойдоха тези, които бяха завършили руската академия и изтласкаха старите офицери. Направиха баща ми директор на Военноисторическия институт (не музей - б.а.), след което го пенсионираха. Но той никога не е бил офицер по дух, даже не можеше да козирува. Междувременно стана председател на Тракийската организация и я оглавяваше повече от 10 години (от 1961 до 1972 г.). В нашите лични разговори (те не са били много) имаше един период, в който останахме само двамата, мама почина много рано, тя бе на 52, а аз - в казармата. Тогава попитах татко защо така се случи с неговата кариера, защо партията го отблъсна, какво и кога се промени? Питах го защо не е станал партизанин, а е бил само ятак. Макар че е бил изтезаван, бит, имаше пирони в тялото си. Но тогава ми каза: „Виж какво, сине, комунизмът не е това, за което се борих. Не е това, което си мечтаех да се случи.“ Татко си отиде с отворени очи от тази агресивност на комунизма, която се наложи във времето. Отиде си огорчен от извращенията, самотен... 

- На колко години е починал? 
- На 72, играех в „Юлия Вревска“. Аз от какво треперя - че на тия години, на които съм сега, си отиде баща ми. Беше много любознателен. Много обичаше Родопите. Двамата с мама се залюбват като учители в Угърчин, участвали са в читалищната дейност. Татко дори режисирал „Коварство и любов“, играел самия Милер, а майка ми била Луиза Милер. Когато аз играех тази пиеса във Военния театър, реших една вечер да го поканя да гледа представлението. След края на пиесата татко ме чакаше пред служебния вход на Военния театър и ми казва: „Знаеш ли, Стьопа (той така се обръщаше към мен), след толкова години видях отново Луиза, с която навремето играхме в Угърчин, виждаш ли какво нещо е съдбата.“ Татко много се интересуваше какво играя аз, беше уверен в това, че ще направя голяма кариера като актьор. Майка ми мечтаеше да стана или доктор гинеколог, или оперен певец. И когато татко разбра, че Иван Кондов (тогава съпруг на сестра ми Росица) ми внуши, че трябва да стана актьор, а вече бях почнал да снимам с Рангел Вълчанов „Инспекторът и нощта“, много се зарадва. И преди да се явя на третия тур във ВИТИЗ, за да ме мотивира, татко започна да ми рецитира Смирненски - знаеше го наизуст целия. Голям сладур беше. Страхотен меломан. Любима опера му бе „Тоска“, арията на Каварадоси бе неговата мечта. Беше си купил едно грамофонче от Съветския съюз, вечер присядаше на диванче в хола и си пускаше тази ария. И за майка ми беше събитие, когато отиваха на опера. Първото сценичнозрелище за мен беше „Борис Годунов“ на сцената на Народния театър - тогава за първи път влязох в театър. 

- На кого от родителите си приличаш? 

- Като темперамент в младите години приличах много на майка си визуално, а сега приличам на баща си. Станах кротък - нищо общо няма днешният Ламбо с онзи Ламбо отпреди 10-15 години. Помня, когато татко почина, бях на снимки и в сцената трябваше да се разплача, а не ми идва отвътре. Мери много обичаше баща ми. Тя му затвори очите. Помня, на погребението му на Централните гробища по едно време се чува едно маршируване. И изведнъж до гроба му застава един човек: щрак-щрак - генерал Стойчев с ботушите, брича и сако. Възрастен беше, но дойде и направи почест към полковник Ламби Данаилов. Няма да го забравя. 

- Имало ли е нещо, за което баща ти да е бил недоволен от теб? 
- Не, беше много тих. Когато с майка ми научиха, че пуша и почнаха да откриват цигари в моята куртка, татко взе да ми слага по джобовете брошурки за Ленин, за социализма. После му казвах: „Абе, татко бе, къде живееш ти бе, братче, какви брошурки ще ти чета?“ Много ми се разсърди, когато през 1971 година ми предложиха да вляза в партията и аз отказах. Беше след сериала „На всеки километър“. Бях официално поканен да стана член на партията, но като прочетох устава и като видях какви изисквания има, които аз нямах намерение да спазвам, отказах. Татко, много потиснат, ме попита защо съм отказал. Казах му честно: „Не смятам, че мога да отговоря на изискванията на тази партия. И когато през 1976-а все пак влязох в партията, той беше много доволен, макар че вече беше започнал да търпи разочарования. Не завиждаше за власт, за никого лоша дума не каза, но беше разочарован. Идваше у нас, ей тук седне и Мери му сложи нещо да хапне. А той: „Така много обичам да идвам при вас.“ И тъжен. Макар че не беше оставен сам, редовно ходехме с Мери при него, беше много тъжен. А сега и Мери я няма. Ето, вече 10 месеца ще станат, откакто тя си отиде. Кой е очаквал, че така бързо ще се развие болестта при нея. Ох, миличката... Сега търся зелен камък, мрамор, за надгробната й плоча. Отпред ще е само с едно цвете от месинг, отзад - снимката Ӝ. 

- Защо търсиш зелен мрамор? 
- Защото очите на Мери бяха зелени. Но с тези кьорави очи как ще видя дали зеленото е истински зелено? Искам да си е всичко както трябва. 

- Ти, какво, да не си мислиш за смъртта? 
- А за какво да мисля? Нещо ме натиска непрекъснато. Нормално е човек да си мисли, че едва ли не... 

- С кого си говориш на тази тема? 
- С никого. Ама аз и с никого не се виждам. Тук освен хората, които се грижат за мен, никой не идва. Сега за първи път си говоря с теб така спокойно. Не съм пуснал тук никого, изолирах абсолютно всички. Не ми се говори... 

- Още не си си прибрал коледната елха. 
- Сега в неделя ще я приберем с жената, която идва да чисти, и с братовчедките. Държах я, за да ми весели тъжния живот. Добре, ама от сините лампички взеха едни сини мрежи да ми се явяват пред очите. 

- Вярно е, Стефане, че Господ ти поднася много изпитания, но ти ги преодоляваш всичките. 
- Всичко е уникално при мен. Може ли да имам такова заболяване, което в България нашите офталмолози не знаят? Някакви гадости да ти ядат очите. Може ли лимфомът да ме сграбчи? Може ли Мери така да си отиде, така да я събори болест-та. Изпитания, изпитания... Трябва да ги преодолея. Защото, нали ти казах преди две години: „Не ме чакайте да вдигам бял байрак!“ 

Пепелникът отново се е напълнил. Телефоните звънят, Ламбо поглежда екраните им и ги захвърля. Точно срещу него върху скрина е сложил снимката на Мери. Със зелено сако. И със зелени очи. Които продължават да гледат Стефан.

Преса