На нас българите война не ни трябва. Ние сами се самоубиваме с безхаберие и злоба. През последните дни с ужас наблюдаваме кадрите от карловските села, които бяха залети от иначе кротката река Стряма. Нито старите хора, нито архивите помнят подобно бедствие. Съборени къщи, издавени животни, потопени ниви, домове, градени с години, затрупани за минути под тонове тиня и кал. Съсипани животи на хиляди хора, които и досега трудно са оцелявали.

Причините за тази трагедия нямат нищо общо с дъжда. Колкото и силен да е бил той.  Служебният министър на земеделието и храните побърза да ни увери, че нищо не е можело да спре приливната вълна, че сеч в планината над Богдан няма, че всичко е точно. Само че хората, които живеят в тези села и всеки ден виждат сечищата и прицепите, натоварени с дървен материал, едва ли ще му повярват. Прокуратурата започна проверка за причината за придошлата река и заяви, че ще провери дали сечта в подножието на Стара планина е законна. Отсега съм сигурна, че нарушения няма да бъдат открити, а всички ще представят изрядни документи.

Както за сечищата в Средна гора, както и за тези в Родопите. Отново всичко е точно. Само, че хората все още предпочитат да вярват на очите си, вместо на документи, издадени от крадливи чиновници.

От другата страна на казана /в който сами един друг се бутаме/, са псевдозагрижените за хората, останали без покрив. Те не слагат гумени ботуши, за да отидат да чистят, не събират храни и дрехи за пострадалите, не търсят възможност да помогнат, а се упражняват във фейсбук. Упражняват се на гърба на бежанците от войната в Украйна, правейки нелепи сравнения. 

Всъщност това са хората, които не са помогнали нито на украинците, нито на други хора в беда, нито пък ще помогнат на пострадалите в карловско. Защото тези, които наистина им пука, просто хващат лопата, четката , метлата, качват се в колата си и заминават. Или без да се обясняват в социалните мрежи помагат, без да чакат някой да ги похвали затова. И без да бият камбаната. Защото благотворителността е тихо занимание.