Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Вечно влюбеният в морето Христо Фотев говори за това, което само съзерцаващият с душата си може да види, за да ни отговори на въпроса: Какво прави необятната водна стихия, когато никой не гледа?
Питали ли сте се някога как би изглеждало красивото ни Черноморие без туристите, насаме с местните рибари?
Тишина, спокойствие и единение, но хегемония, могъщество и необятност.
Така откриваме бреговете ни, които иначе виждаме претъпкани, робуващи на хората. Пред тази гледка няма как да останеш равнодушен. Може би защото когато е самотно, морето деликатно изтръгва невротичното ни човешко желание да се чувстваме величествени. И ни кара да се усещаме големи колкото песъчинка.
Плажовете пустеят, а единствените им посетители са неколцина местни, дошли да се разходят. Кейовете също са самотни, рибарите идват тук по пладне. Уловът сега е по-беден от обикновено, но пък затова рибата е по-вкусна. Мрежите им висят неизплетени, а лодките се клатушкат тихо заедно с вълните.
В базите за туристи ни посреща по едно куче-пазач, приело мисията си на сериозно.
Работят една аптека, едно кафене и само няколко хранителни магазинчета - всичките се назовават с имената на стопаните си, които са и единственият персонал. Търговските обекти са с катинари и пуснати щори.
Улиците, кръстени „Бряг“, „Бриз“, „Чайка“, „Крайморска“, „Рибарска“ и „Нептун“, са потънали в тишина. Местните са единствените, които може да срещнете там, но и те са рядкост.
Тази обезлюдена картина на спокойствието обаче си отива с лятото. И идва пак, когато си отиде лятото.
Казват, че морето взима с всеки отлив нещо малко от теб, но никога не забравя да ти даде част от себе си? Дали е така, е въпрос на лични преживявания, но едно е сигурно – „не е измислица морето и щастието съществува“.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
Галерия: