„Винаги съм обичал предизвикателствата и никога не съм се стремял да ми бъде лесно. Затова избрах трансплантологията и чернодробно-панкреатичната хирургия, които са едни от най-тежките дисциплини в медицината”.
Това разказва за себе си 34-годишният д-р Цветан Тричков. Трето поколение лекар, от 5 г. той работи в Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология към ВМА-София, под прякото ръководство на проф. Никола Владов - доайен в трансплантацията на черен дроб в България.
Екипът на TrafficNews дойде „на терен”, за да разговаря с младия лекар за предизвикателствата в работата му. Чакаме го пред залата, където току що е приключила поредната операция. Наоколо се носи специфичната миризма на дезинфектанти и кръв, санитарите почистват помещението, а ние сме екипирани с престилки, шапки и маски, защото стерилната чистота тук е една от десетте Божи заповеди.
След като всичко е излъскано, влизаме в залата, а вратата зад нас се затваря автоматично. Въпреки че не съм пациент, това поражда в мен чувство на клаустрофобия – пътят за бягство е отрязан, а отпред са операционната маса, апаратурата, скалпелите…
Доктор Тричков обаче е весел, шегува се, разказва вицове. Та как иначе ще понесе непоносимата тежест на професията си.
А тя му дава шанса да хвърли ръкавица на смъртта - да й попречи да отнеме всичко. Да спаси част от вече мъртвото тяло, с която да даде живот на друг човек.
„Трансплантацията на органи е висшият пилотаж. От цивилизационна гледна точка това е една от висините, достигнати от човечеството. Хора, които преди 50 години са умирали от различни заболявания, сега имат втори шанс за живот”, казва младият лекар.
Питам го дали в бъдеще медицината ще напредне толкова много, че да си поръчваме органи, когато нашите се нуждаят от замяна. Нещо, което сега изглежда напълно в сферата на фантазиите. Но големите научни центрове по света работят в тази посока със стволовите клетки. И вече имат успехи. Така че рано или късно ще създадат човешки орган.
„През последните 10 години хирургията се развива в геометрична прогресия. Трансплантацията на органи също напредва, и то не само на черен дроб, а и на бял, на сърце, на бъбреци, на роговица. И затова ние се стремим да бъдем на много добро ниво. Макар че в България все още не се правят толкова трансплантации, колкото би трябвало, реагираме винаги, когато имаме донорска ситуация”, обяснява д-р Тричков.
Макар че са цивилни лекари, екипите на проф. Владов действат с военна дисциплина и бързина при сигнал за донорска ситуация и съгласие от близките. Те са в готовност да действат независимо в коя част на денонощието се случи това, нито пък в коя точка на България е донорът.
На проф. Владов, който обикновено оперира, му асистират двама или трима лекари. Отделно е екипът от анестезиолози, екипажите на самолети, на линейките.
„Обикновено премахването на болния дроб създава най-голяма трудност, но може да бъде трудно и в някой от другите етапи. Всеки знае своето място в процедурата. А всяка следваща направена трансплантация е натрупване на опит”, казва хирургът.
След изписването от хирургията грижата за пациента поемат лекарите от клиниката по гастроентерология. Там той ходи на регулярни прегледи, изписва се имуносупресивна терапия, която продължава цял живот.
А когато пациентите се възстановят след трансплантацията, те живеят пълноценно, създават семейства, включват се в обществото като напълно здрави хора.
Вземат ли нещо от донора, чийто орган носят, питам доктора и мисля за красивата история, разказана във филма „21 грама” на мексиканския режисьор Алехандро Гонзалес Иняриту.
„За това трябва да питате човек с трансплантация”, отговаря ми той.
Ако в историята от филма, където героят на Шон Пен с присадено сърце се влюби в жената на донора си, има поне малко истина и част от душата и чувствата на загиналия човек продължават да живеят в друго тяло, защо е толкова трудно на близките да дадат съгласие за даряването на органите му? България е сред страните, където този процент е сред най-ниските в ЕС.
„Хората си говорят, че биха станали донори. Но когато човек почине, за близките е страшно трудно да вземат това решение. Аз ги разбирам, шокът е много голям. Но трябва да се променят мисленето и нагласите – да си дадат сметка, че могат да спасят толкова много животи. Да дариш органите на твой близък – това е най-хуманната кауза”, казва д-р Тричков.
Може би близките не са готови да дадат разрешение, защото то убива последната надежда, че ще се случи чудо и техният син, брат или сестра ще отвори отново очи? Че не всичко е свършило със съобщението за мозъчна смърт? Че някой може да е сгрешил ?
„Процедурата за определянето на мозъчна смърт е регламентирана, използва се по цял свят. Това означава, че тялото на човека работи, но мозъкът – не. Нищо не може да се направи, освен да се поддържа тялото, което вече е само една обвивка. За съжаление човекът си е отишъл. Това се установява от комисия. Нормално е близките да таят надежда за своя роднина - че ще се оправи, ще стане чудо. Но за съжаление, когато определянето на мозъчната смърт е 100 процента и има всичките данни за нея – процесът е необратим”, обяснява докторът.
Но какво се случва, когато успееш да направиш така, че дори една нелепа смърт да не е безсмислена?
„Миналата година през декември се случиха три донорски ситуации в рамките на две седмици. Тогава направихме три чернодробни трансплантации. И тримата пациенти бяха тук по Коледа, което беше като едно коледно чудо! Всички бяха с коледни шапки, имаше елхи – коледният дух го усетихме в клиниката. Беше много хубав момент. Имали се много тежки случаи на пациенти, които са били в крайна фаза. После, когато всичко мине добре, те изглеждат по съвсем различен начин, направо не може да ги познае човек. Много мило ми става да ги видя!”
Вярва ли в чудеса, го питам.
„Обикновено за хората това са чудеса. Но за нас, лекарите, чудесата са свързани с много работа. Дали вярвам в чудеса? Аз винаги имам надежда, дори в крайно тежки случаи. Човек трябва да има надежда, да вярва в чудеса, защото това е стимул да продължава да се бори за пациента. Да не се отказва до последно, каквото и да става”, казва д-р Тричков.