Начинът, по който Министерство на вътрешните работи действа в навечерието на избори, трудно може да изненада някого. Още по-малко след откровеното обяснение на бившия главен секретар Петър Тодоров пред БНТ – съставят се списъци с „познати“ лица и върху тях започва засилен натиск чрез законови средства, за да бъдат извадени от играта по време на кампанията.

Последната акция на пловдивската полиция изглежда като директно приложение на този модел. От прессъобщението на Областната дирекция разбираме, че са извършени масови проверки – над 1600 автомобила, десетки обекти, заложни къщи, лица от криминалния контингент. Проведени са 128 „профилактични разговора“, издадени са 31 предупредителни протокола по Закон за Министерството на вътрешните работи, а 14 души са задържани за до 24 часа. Вчера директорът Васил Костадинов се яви лично, в полицейска униформа и съобщи за провежданата акция. 

Днес от всички 14 лица, обвинения са повдигнати на трима, задържани с наркотици. Останалите ще бъдат освободени. 

Формално – имаме  активност, с която полицията се хвали.  По същество – трудно измерим резултат.

Няма ясно посочени разкрити схеми за купуване на гласове, няма организатори, няма и последващи действия, които да покажат, че е ударена реална престъпна дейност.

Тук идва и по-същественият въпрос – дали това е борба с изборните престъпления, или добре познатата практика МВР да „чанчи по устав“ хора от криминалния контингент, за да отчете дейност.

Защото инструментите са напълно законови – проверки, разговори, протоколи. Но когато се използват масово и концентрирано в кратък период, те по-скоро създават натиск, отколкото водят до разкриване на престъпления.

Този подход има краткосрочен ефект – държи под напрежение определени среди в активната фаза на кампанията. В дългосрочен план обаче не решава проблема, защото не води до устойчиви резултати – разследвания, обвинения и присъди.

И така, цикълът се повтаря при почти всеки вот – много проверки, много цифри и малко яснота какво реално е предотвратено.

Когато цифрите са повече от фактите, остава съмнението, че целта не е толкова разкриването на престъпления, колкото отчетността за отметната работа.