Не помня кой беше казал да не отнемаш от човек това, което не можеш да му върнеш. Можеш да му върнеш парите, жената, мъжа, колата, двете кила захар, да поискаш прошка за болката, която си причинил, да излекуваш раната, която си нанесъл, да му усмихнеш душата, след като си го разплакал, но не му можеш да му върнеш живота. Защото не си ти, който си му го дал.

Навярно съдбата има своята логика да ни постави пред такова изпитание като днешното. Навярно тази зараза дойде, за да ни накара да спрем и да се замислим как живеем и да ни подсети, че сме отишли твърде далече от човешкото в себе си. Може би това е крайният срок нашата глупост. Може би това е огледалото, в което трябваше принудително да се огледаме и да видим колко сме разединени, непримирими, самонадеяни и невежи.

Не знам... Но знам, че ако и сега не се обединим, не спрем да се правим на всезнаещи и безсмъртни, не проявим отговорност към себе си и другите, не се вгледаме и вслушаме в знаците и шамарите на съдбата, после може и да е късно.

Не е страшна заразата, а паниката, разделението ни и безотговорността.

Останете си вкъщи, четете книги, гледайте филми, играйте карти, слушайте музика. Обичайте себе си и другите. Поговорете със себе си. Може пък нещо да научим. Нещо, което не успяхме да научим по добрия начин- да сме обединени. И отговорни към живота.