Мълчанието на „Дондуков“ 2 вече не е злато, а дефицит. Докато формацията около излезлия на политическия терен президент се подготвя за вота на 19 април, въпросите стават повече от отговорите. Проект за промяна или поредната „инженерна сглобка“ с познати архитекти?

България се намира пред избори, които мнозина определят като исторически. Но за привържениците на Румен Радев, очакваното „цунами“ на промяната започва да прилича на сложна математическа задача с много неизвестни. Коалицията „Прогресивна България“ вече е факт, но вместо яснота, тя излъчва какофония от сигнали. Самият Радев прие ролята на "Господар на мълчанието" или "малко цар" , както сполучливо го определи лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, правейки паралел с поведелието на Симеон Сакскобурготски, когато той се появи на политическата сцена. 

Сив кардинал или страх от отговорност?

Най-големият парадокс на проекта е липсата на самия Радев. Официално коалицията се води от Гълъб Донев и Димитър Стоянов. Това е опит за прилагане на модела „Величеството“ от 2001 г., при който лидерът остава над калта на предизборната битка. Но тогава Симеон все пак бе лидер на НДСВ, а към този момент Радев не се е заявил като такъв. А и 2026-а не е 2001-ва. Днес избирателят е нетърпелив и подозрителен.

Ако Радев е „моторът“, защо не беше в ЦИК? Опасението е ясно: ако проектът не постигне смазващ резултат, президентът ще може да се дистанцира, оставяйки Гълъб Донев да обяснява загубата. Но ако искаш 121 депутати, не можеш да играеш „на сигурно“. В нелегалност все още са и хората, които ще поведат листите на новата коалиция. От какво ги пази Радев? 

Пловдивската връзка

Бойко Борисов вече хвърли „пловдивската ръкавица“, намеквайки за кадрови смени в МВР и влиянието на бизнесмена Георги Гергов. Името на Николай Копринков също продължава да витае като „сивия кардинал“ зад кулисите. За един проект, който се рекламира като „прогресивен“ и „алтернатива на статуквото“, тези сенки от миналото са воденичен камък. Избирателят трудно ще припознае „новото“, ако в листите види фигури, свързвани с „червената номенклатура“ или икономическите кръгове на прехода. Защото едно е да кажеш, че ще се бориш срещу олигархията, а съвсем друго е да посочиш олигарсите по име. 

Идеологически миш-маш

Иво Христов се опита да ни убеди, че Радев е прогресивен, защото „сваля апликации и практикува екстремни спортове“. Това е симпатичен пиар опит, но политически не казва нищо. „Прогресивна България“ се опитва да бъде всичко за всички – пристан за разочарованите леви, дом за „нео-консерваторите“ и знаме за протестиращите от декември.

Проблемът? Когато се опитваш да прегърнеш всички, често оставаш с празни ръце. Петър Витанов чертае червени линии срещу Борисов и Пеевски, докато Иво Христов зачерква ПП и БСП като потенциални партньори. Лидерът на "Възраждане" обяви Радев за евроатлантик и постави под съмнение резултатите на социологическите агенции, които обещават победа за Радев. При очакваната висока активност, математиката е безмилостна – никой няма да може управлява сам. 

Историята на българския преход показва, че политическите формации, които тръгват с лозунги за „нов морал“, но без ясна коалиционна стратегия, бързо губят доверие. Причината е проста – избирателите не обичат изненади след изборите.

Единственият начин Радев да доминира в парламента е да успее да убеди избирателите, че неговият проект е единственият инструмент за промяна, но това с мълчание едва ли може да бъде постигнато. Или с интервюта пред определени медии. Или с бързи блиц отговори на удобни журналистически въпроси по злободневни теми. В нормалните държави лидерите, които се борят за обществено доверие излизат на дебат и защитават тезите и програмите, с които се кандидатират. А тук виждаме болшинството политици предпочитат да си разменят фейсбук статуси в мрежата. А "по-смелите" като Слави Трифонов дори изключиха коментарите под постовете си, за да си спестят народната любов. 

Румен Радев може да  си е сложил ореола на Спасител, но ако остави обществото да гадае накъде върви и с кого ще върви, проектът му рискува да се превърне в поредната „инженерна сглобка“ – красиво опакована, но без съдържание.

Избирателите не искат символи, апликации и „екстремни спортове“. Те искат ясна визия и смелост да се изправиш срещу старите структури, а не да се криеш зад формални лидери и мълчание. Защото за избирателя е без значение дали „бащицата“ е от Банкя или от „Дондуков“ 2, ако методите на управление остават същите. 

Мълчанието вече не е злато. То е дефицит на отговорност – и в политиката, и в историята.