В цялото шумно обсъждане на случая с шестгодишното дете, засега все още единствен заподозрян за неволното убийство на 47-годишния собственик на ресторант в село Виноградец, сякаш нарочно не се коментират някои основни неща.

Това, че местното ГЕРБ величие и страшилище, председателят на общинския съвет Лазар Влайков, се разхожда с боен пистолет, някак си изглежда в реда на нещата.

Защото кой ли вече не се мотае с оръжие нагоре-надолу - такава е ситуацията у нас, че да си въоръжен, дори когато отиваш до бакалията, е въпрос на самоуважение и демонстрация на обществен статус.

Никого не изненадва обаче фактът, че въпросният господин Влайков, собственик на пистолета, с който детето (според някои източници племенник на Влайков) без да иска уж простреляло ресторантьора, не се разоръжава дори и за детския му рожден ден. Така да се каже, съвсем логично е, когато ходиш на детска забава, да си в пълна бойна готовност, нали?

Не стига това, ами и насред вечеринката, вероятно покрай раздаването на подаръците и духането на свещичките от детската торта, властимащият чичо вади своята гордост - пистолета, и я пуска сред гостите да й се порадват. Те, отново като напълно зомбирани, предават пистолета от ръка на ръка, оглеждат го над чиниите със салати и мешани скари и одобрително цъкат с език.

За да стимулира празничния дух, Влайков произвежда изстрели в небето - да не си помисли някой, че пищакът е менте, а и да се знае кой е „голямата работа" наоколо.

Вдъхновени от неговия пример и ентусиазъм, към луната и звездите гърмят и останалите гости, поне според свидетелите на, повтарям, детския рожден ден. Че празненството на шестгодишния малчуган се е превърнало в бойно поле говорят 126 гилзи, намерени на терена. Именно тях, твърдят присъствалите на празника, събират в дует жената и детето на Лазар Влайков, докато той гърми на воля.

Явно в това семейство влечението към оръжието и безразборно пуцане е отработено и всеки отдавна си знае ролята - когато таткото стреля, детето и съпругата адютантстват и броят гилзи.

За характера на един човек можеш да разбереш много по начина, по който празнува.

Същото се отнася и за манталитета на една нация. За България е нещо обичайно да се стреля с истински оръжия. В София живея близо до Студентски град и баровския квартал „Витоша", където всеки уикенд се превръщаме в ивицата Газа, защото поредната мутра, бизнесмен, олигарх или обикновен бандит празнува нещо.

И защото посредствената му, първична емоционалност намира отдушник в шумното притесняване на другите, в демонстриране на сила и пренебрежение към правилата, в заплашително перчене над нормалността. Точно така, както се перчат пред камерите и ислямските терористи с тяхното гърмене на халос с автомати в пространството. Жалко опъване на тирантите за пред публиката, която трябва да се респектира от тази омекнала мъжественост!

Да се върнем обаче на детския рожден ден в село Виноградец. Там, след като си поиграват с пистолета и го пробват дали работи, възрастните го дават и на децата!

Така де - да свикват от малки, защото след някоя и друга година и на техните колани ще виснат кобури. Дори и да спрем историята дотук, вече има достатъчно основания да гледаме на нея като на сцена на престъпления. Още повече, че според закона възрастен, предоставил оръжието си на дете, подлежи на съдебна отговорност.

Нищо подобно не се случва тук! Срещу Лазар Влайков до този момент няма повдигнати никакви обвинения - нито за това, че разнася оръжието си по детски рождени дни (а и каквито и да е обществени места), нито че го превръща в атракцията на вечерта, предоставяйки го на оглупелите от пиянски възторг мъжаги на празника, нито за сто двадесет и шестте гърмежа насред вечерта, нито дори за безотговорността му да тикне в детски ръце боен пистолет.

Лазар Влайков явно толкова се е вживял в ролята си на местен велможа, че му трепери цялото село.

Никой ли от тази мащабна веселба, освен роднините на убития, не е видял с очите си кой точно е произвел фаталния изстрел?! И толкова вездесъщ ли е един локален гербаджия, че веднага след убийството да звъни на прокурор, вместо на 112 или Бърза помощ?

В тази скалъпена от рядка кал история има и още един ужасно смущаващ момент - все още пълното и влудяващо мълчание на родителите на детето, обвинено в убийството.

Като журналист съм наясно, че не могат да се правят генерални изводи, преди да няма официално изявление как са се случили нещата на местопрестъплението. Въпреки това обаче на всеки средностатистически, мислещ човек му минава през ума въпросът защо тези родители са се покрили като мишоци и сякаш мълчаливо изчакват детето им да бъде официално провъзгласено за убиец. По неволя, но убиец.

Лично аз, в качеството си на майка, не мога да спра да се питам как така има свидетели, които категорично отричат детето да е натиснало спусъка, а собствените му родители бъкел не обелват.

Чудя се не е ли нормалната родителска реакция да защитаваш детето си, дори и когато сам се съмняваш в невинността му, и да си готов да поемеш вината му, за да спасиш детската му душа при всякакви обстоятелства?!

Какво може да те накара да предоставиш шестгодишния си наследник за разпити и разговори с криминалисти и психолози, от които животът му нататък няма как да не остане белязан завинаги?! И какво може да ти е било обещано или как може да си бил сплашен, за да гледаш безучастно как наричат собственото ти дете убиец?!

Четох и продължавам да чета внимателно всяка информация, свързана с този случай. Без да съм криминалист, в показанията на роднините на убития ресторантьор виждам толкова логични аргументи, че всичко вероятно е скалъпено, за да се спаси кожата на Лазар Влайков, че трябва да сме народ от идиоти, за да не провидим дружно наличието на схема.

Но понеже така или иначе сме се превърнали в безобидните идиоти на политическата и икономическа власт в държавата ни, приемаме целия този невъобразим морален ад като филм на ужасите, който наблюдаваме в тъмното на салона, с пакетче семки и бира за омайване на страстите.

Междувременно ГЕРБ услужливо и за пореден път се отрече от собствения си сатана като отлъчи местния велможа-стрелец Влайков от безукорните си редици.

Така си изми ръцете и също седна на пейката на наблюдаващите - някъде там между самия Влайков, упоените от страх гости на детското тържество и спонтанно онемелите родители на детето, условно наричано от цялото ни общество убиец.

Остана един вездесъщи Цацаров да се произнесе в някакъв момент по случая. Това, разбира се, няма да стане сега - знаем си, че под фрази като „необходима е професионална експертиза" и „нека отговорните органи си свърша работата" обикновено се изчаква да минат онези критични три дни на всяко чудо, произведено в България.

А междувременно на едно шестгодишно дете му предстои да расте с осъзнаването на една вина.

Предстои му да стане възрастен и на свой ред може би да отгледа деца. Предстои му всеки боже ден в бъдещия си живот на възрастен да се пита какво и как се е случило на онзи негов шести рожден ден.

И ако цялото това нещо, което ще тежи като проклятие над живота му, е скалъпена схема от продажните, страхливи възрастни без ценности, тежко ни и горко на всички!

Автор: Мария Касимова

webcafe.bg