През последните седмици няколко криминални случая, които преминават границите на абсурда, провокираха огромно обществено напрежение. Във всички градове в страната има протести , в които хората настояват за справедливост, законодателни промени , оставки. Искрата бе казусът с 18-годишната Дебора, нарязана с макетно ножче от бившия си приятел, който по неведоми пътища се оказа освободен срещу подписка, а раните на момичето, зашити с 400 шева – лека телесна повреда.

Паралелно с това избухна скандала с убития Димитър Малинов, чийто труп бе открит край Цалапица, а неговият убиец бе успял да напусне страната, докато полицаите разследвали казуса. Капакът бе с 33- годишният Чавдар Бояджиев, който убил 18-годишно момиче и 32-годишен мъж. След ареста, Бояджиев е признал, че преди две години е удушил приятелката си, но до този момент разследването срещу него е водено за убийство по непредпазливост, а той самият бил с мярка за неотклонение „подписка”. Формалното отношение на съдии, прокурори и полицаи, работили по конкретните казуси, показва , че в системата има сериозни пробиви, които едва ли ще бъдат решени с палеативни законодателни промени. 

Защо българите загубиха усещане за справедливост и може ли правораздавателната система да го върне?

Търсим отговор на този въпрос от юриста Кирил Николов, който има дългогодишна практика като съдия, а от няколко години работи като адвокат. Негова присъда също бе причина за протести пред Съдебната палата.

- Все по-често съдебни решения стават причина за обществено недоволство и протести. Случаят с нарязаното момиче в Стара Загора обаче предизвика изключително масово възмущение и хиляди хора излязоха на протест. Как си обяснявате тази реакция?

- Опасявам се, и това наблюдавам с голямо безпокойство и човешка тъга, че все повече и повече правото започва да служи като аргумент против очевидното. Причините за това са много и то в световен план, но тук съществената е неговата непосилна за нивото ни елитарност, изкривена в една бутафория, в която формалната истина (истината на „доказателствата“) е фаворит пред реалната. И когато това е съчетано с преднамерена или още по-лошо -  естествена незаинтересованост към хората като ефект на очевидната деволюция, резултатът е отчайващ. Този процес е от много отдавна. Обществото усеща това и естествено реагира с все още неубитите си докрай инстинкти в този пагубно технологичен и абсурден с разклатените си забрани, свят. Друг е въпросът, обаче, че обществените реакции, както впрочем им е присъщо, са стихийни и често пъти манипулирани от хитроумните политически паразити, от чието токсично безделие хората ще продължават да страдат.

Ето и конкретният случай /така, както го възприемаме от медийните публикации, отчитайки и неоспорените по него факти/ – един човек е бил садистично малтретиран от друг. Има обвиняем за това деяние и на същия е била взета мярка за неотклонение. Значи е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил вмененото му престъпление. Не би трябвало да има съмнение у едно здраво в инстинктите си общество, че мястото на подобни извършители е в ареста, респективно в затвора. То не иска да знае, а и не е длъжно, за „правната сложност“ на казуса. Защото извращенията трябва да бъдат строго и бързо наказвани. И точно затова са протестите. В този им вид, обаче – като реакция ad hoc, те няма да постигнат нищо друго освен да уплашат правосъдието и то примитивно да се ожесточи, загубвайки от своята природа най-благородния си елемент – милосърдието. От това отново ще пострада справедливостта.

- Очаквано съдът и прокуратурата започнаха да си прехвърлят отговорността за решението, което стана повод за протестите. Прокуратурата е образувала производство по чл.129 от НК – средна телесна повреда. РС е постановил мярка за неотклонение задържане, но е обжалвана и ОС я отменя. Като бивш съдия и настоящ адвокат, къде е „заровено кучето“?

- У нас никой не може да поеме крайна отговорност, защото не е ясно в какво се състои тя и от къде до къде се простира. Освен това защо да се поема отговорност, когато няма механизъм, по който тя да се изисква, а онези, които трябва да го изработят, нито знаят как, нито имат желание да бъдат сред неговите жертви.

Гледам, че в обсъждания казус всички се заоправдаваха със заключението на вещото лице относно квалификацията на телесното увреждане, но тактично премълчаха чл.154 от НПК, според който експертното заключение не е задължително за съда и органите на досъдебното производство. Освен това, ако е вярно, че отношенията между обвиняемия и пострадалата не са започнали с конкретното насилие над нея, то садистичното му естеството дава силна индикация, че това насилие всъщност е средство за друга цел. Това би могло да обремени правната квалификация дори и при лека телесна повреда, но не видях да се говори в този аспект.

Но не само това, а изобщо целокупното куче с проблемите на България е заровено в отказа ни да разберем, че общото няма шанс да просперира, докато личното безогледно го гази и дои. Именно затова трябва да протестираме! Ала преди екзалтирано да закрещим по площадите, бива да си отговорим честно чак пък колко самите ние сме загрижени за общото. И още - освен да протестираме, за да изразим несъгласието от нетърпимите проблеми, да дадем своя малък, но реален принос за решаването им. В аспекта на правосъдието например – ако сме свидетели на престъпление, отговорно да свидетелстваме за него без да лъжем. Обратно на това, във вече дългата си и разнообразна юридическа дейност рядко съм виждал напълно искрени свидетели, но често – откровени лъжци.

- Съюзът на съдиите в България излезе с дълго писмо в защита на съдия Гьонова и заяви, че отговорността е обща. От друга страна Главният прокурор освободи зам.окръжния прокурор на Стара Загора. Доколко има резон в тези „спасителни акции“?

 - Съюзът на съдиите каза по случая принципно верни неща, но по неуместен начин, защото хората не искат да слушат високопарни пледоарии, а вече искат кръв. За жалост, обаче, а този манталитет е много типичен за нас – искаме да се пролива чуждата кръв, а за спасението на нашата ще разчитаме именно на тази кочина, срещу която сега викаме.

Иначе „освобождаването“ на конкретния прокурор, а нека кажем, че все пак ние не знаем в какво точно се състои провинението му, е репутационна реакция, чийто контекст я прави да изглежда формална и еднодневна.

- Видяхме опита на съдията да „обясни“ мотивите за решението си пред обществото. Това трябва ли да бъде практика или смятате, че обясненията трябва да се ограничат единствено до съдебните актове?

- Винаги съм защитавал възгледа, че, ако един съдия се нуждае от повече обяснения за съдебния си акт от тези, които е дал в мотивите си към него, не е никакъв съдия.

Същинската елитарност на правосъдието се състои в неговата точна и безапелационна юридическа формулировка, но на основата на дълбококултурното и човеколюбиво разбиране за индивида и обществото, присъщо на просветените и мъдри старейшини. Техните решения са едновременно носители на висше познание и достъпна разбираемост. Затова не се обсъждат и респектират дори недоволните от тях.

- По стар български обичай бе обявено, че предстои да се приемат спешни промени в НК по отношение на наказанията за лека и средна телесна повреди. Всъщност в закона ли е основният проблем или в прилагането му?

- Обичаят, за който се отнася въпросът, не е никак стар, но е твърде утвърден, понеже е много лесен за изпълнение, а нашето тревожно съвремие насърчава лесните неща. Всеки може да провери и да се убеди, че механичното увеличаване тежестта на предвидената наказуемост не увеличава съществено тежестта на наложените от съда наказания. Това е псевдогрижовност и обърсване на политическите ръце, неизцапани с реалните проблеми на хората.

Проблемът, ето как се връщаме на темата с кучето, е че се докарахме до нивото на стандартизирано невежество, освобождаващо задръжките ни изпростяване и груба лакомия, загубихме желанието да се стремим към добрини и, разбира се, способността да ги постигаме. Тъй че, да, проблемът е в калпавия закон, който изглежда непълноценен в много случаи, но също и в смущаващия начин, по който съществуващите норми се прилагат. Изобщо отсъства каквато и да стратегия в полза на обществото, поради което и съответно няма нито разумна тактика, нито адекватен инструментариум. И все пак съм длъжен в името на истината да заявя, че имаме и прекрасни примери на изключително сърцати и отдадени на делото си хора. Но в общата среда те стоят като изключения, уви, и се множат трудно.

- Гражданите може и да не разбират от наказателно право, но много добре разбират кога правосъдието е справедливо и кога – не. Този дефицит на справедливост, който наблюдаваме от доста време насам, това чиновническо лицемерно отношение към проблемите на хората, може ли да бъде правосъдие и как може да бъде променено?

- Гражданите по-скоро инстинктивно усещат, че нещата са лоши, а и добре виждат, че всичко се руши, дори когато – под влияние на зададения тон - самите те се хранят с отпадъците на разрухата. Иначе, справедливостта е ценност, към която всеки се числи и е готов да вдига лозунги пред съдилищата за нея, ала не иска да се случва на него. Като цинична шега ще добавя, че всеки адвокат е разбрал това и с него се прехранва. И понеже на такъв отговор съм сигурен, че ще има гневни коментари, бих искал да добавя нещо, тъй като и ние, адвокатите, също носим отговорност за качеството на правосъдието. Според мен правилното разбиране на адвокатската професия е в понятието „защитник на правото“. Адвокатската защита трябва единствено да гарантира, че законът, тоест правото, ще бъде приложен точно и справедливо без произвол и без намеса на метаюридически фактори като например общественото мнение на принципно недоволните хора, които искат други хора да бъдат екзекутирани. Така че, сега говорим за това как някой обвиняем се е „отървал“ от правосъдието, но много адвокати могат да разказват и за това как други обвиняеми пък стават доста тежка и пак несправедлива жертва на същото това правосъдие. И в двата случая причините са едни и същи, вече ги посочих.

Но, докато се съгласяваме да ядем салам без месо, сирене без мляко, да получаваме медицински услуги без същинско здравеопазване и образование, но без същински знания,  до край ще получаваме и правосъдие без справедливост. А свободата като идеал на цената на смъртта ще остава единствено по татуировките на тези хора, за които първото е неразбираемо, а второто - крайно неприемливо.

 - Какво показват всъщност протестите“ За кого бие камбаната?

- Камбаната винаги бие за нас. Всъщност ние я бием, но не я чуваме.