Засега примерът е само един, но показателен въобще за този вътрешно противоречив формат на публична комуникация. Всъщност, освен партията „България без цензура” (ББЦ) на Николай Бареков, която беше акуширана от TV7, така по друго време и от друга телевизия – „Скат”, бяха родени партиите „Атака” на Волен Сидеров (през 2005 г.) и НФСБ на Валери Симеонов (през 2011 г.). Тук с известно приближение, макар и само на ниво медийно лансиране на персони (в различни телевизии), можем да прибавим Яне Янев с неговата РЗС и Стефан Гамизов, който така и не го докара до собствена партия. Вън от тях и в трите случая става дума за лидерски партии, спечелили парламентарна квота, чиито лидери преди това осъществяват активна телевизионна дейност – Сидеров (авторът на модела) като водещ, Симеонов като собственик и директор и Бареков като директор и водещ. По този начин те пряко или косвено имат достатъчно влияние върху телевизионното съдържание, за да го насочват постепенно към генериране на политически вот, докато наложат уравнението:

ТЕЛЕВИЗИЯ/ПРЕДАВАНЕ = ПАРТИЯ

Години след влизането си в парламента Сидеров разшири уравнението като преобърна движението на капиталите и с партийната субсидия през 2011 г. създаде телевизия „Алфа”, т.е., уравнението вече може да изглежда и така:

ТЕЛЕВИЗИЯ/ПРЕДАВАНЕ = ПАРТИЯ = ТЕЛЕВИЗИЯ

Заедно с публичната им генеалогия има нещо общо и в говоренето на тримата лидери: то е нападателно, склонно да минава в регистрите на враждебната реч, като Сидеров и Симеонов конструират „враг” в плана на национализма, докато Бареков в плана на социално-политическия критицизъм. Отношенията между Сидеров и Симеонов подлежат на допълнително нюансиране: именно Сидеров от екрана на „Скат” превръща национализма в политически ресурс, но по-късно Симеонов частично го присвоява, вероятно уверен, че след като телевизията е негова, негови са и всички публични ефекти от програмните ѝ стратегии (наскоро и друг водещ в „Скат” – Велизар Енчев, влязъл в парламента от НФСБ, изрази претенция, че публичния му ресурс си е негова собственост и му се наложи да напусне парламентарната група на коалицията).

Случаят с TV7 и ББЦ през 2014 г. обаче е показателен, защото първи прояви на практика риска, който телевизията-майка поема, когато извежда в политическия космос партия. ББЦ тръгна от специално намислено живо предаване в митингова стилистика (банкерът Цветан Василев го нарече социално реалити), предлагащо на различни места в страната възможност за непосредствен контакт с публика, която да започне да се изживява като партийна агитка. Методите бяха сходни с тези на предизборната агитация, само че тук тя беше и „предпартийна” (не се споменаваше нищо за готвения политически проект), за да не се загубят привилегиите на журналистическата убедителност.

Каква е (и главно защо е такава) съдбата на партиите с медиен произход, е политологическа тема извън рамките на настоящите разсъждения. Бих искал да отбележа само, че освен жертва на дестабилизиращо текучество, те повече или по-малко са обречени на маргиналност и оцеляването им зависи от коалиционни и паракоалиционни компромиси, които често ги заплашват с крах на собствените им идеологии. Същото се отнася и до лидерите им, въпреки че специално Сидеров е трениран в последния момент да се измъква, заменяйки преди избори историчността на политическото време с „мита за вечното завръщане” (ако не друго, то поне неговото собствено).

За разлика от съдбата на споменатите партии или на телевизия „Скат”, чиито перспективи засега не могат да бъдат оценени еднозначно, TV7 след Бареков откровено бе изправена пред фалит и попадна в ръцете на синдици. Разбира се, тя продължава да търси изход на „собствен ход”, който минава през способността ѝ да убеди обществото, че трайната ѝ зависимост от един политически проект не е повредила напълно комуникативните ѝ механизми и може да се върне към производство на съдържание в полза на аудиторията си (усилията ѝ в тази посока през последните месеци са окуражаващи и адекватни, може би с изключение на очакването ѝ другите медии да проявят професионална солидарност, след като доскоро функционираше извън стандартите на професията).

Всъщност, има и още едно условие, пряко следствие от изпълнението на предишното: дали TV7 ще съумее да се закрепи на пазара без външна помощ, която да я подчинява на чужди (за журналистиката) интереси. Вярно е, че това е общ проблем за медиите у нас, но за тази медия в тази ситуация е въпрос на „живот и смърт”. На всичко, което се случи с TV7 може да се погледне като на пищно разиграна драматургия, родена от конфликта (на интереси) между две публични роли – на журналиста и на политика. Видя се, че той, макар и да не е включен в специализиран закон, е реален и произтича, първо, от трудно осъществимата възможност да работиш едновременно в интерес на аудиторията (в по-общ смисъл на гражданите) от една страна и от друга в интерес на партия, т.е. в най-добрия случай в интерес на част от избирателите, а по-често просто в интерес на себе си или на донорите си.

Второ, в основната си функция журналистиката е критическа, нейният обект е властта (всяка власт), докато политиката е пропагандна, нейна цел е властта (собствената власт). И, трето, при припокриване на двете роли политическата „по правило” се опитва да се представи за журналистическа, така че частният интерес да „влезе” в обективна картина на социалната реалност.

На политиката, правена по този начин, не са ѝ нужни предвидими резултати и рационални аргументи, тя от само себе си се превръща в (функционира като) мит, за който Ролан Барт пише, че „се промъква на борда на Природата. И затова митът се възприема като невинна реч: не защото намеренията му са прикрити: ако бяха прикрити нямаше да бъдат ефективни, а защото са осестествени”. Достатъчно е в случая да заменим „борда на Природата” с „борда на Журналистиката”, която именно трябва да „осетестви” намеренията на политиката, да им даде фактологична невинност.

Механизмът, по който това се случва Барт определя като „открадната” и „възвърната” реч: „Само че възвърнатата реч не е точно откраднатата реч: при връщането си тя не е сложена на точното си място”. Припокриването на двете роли (дори само сближаването им) дава възможност на политическата реч да открадне „за малко” журналистическата, за да я зареди със собствените си цели, и после да я върне, но това вече не е точно журналистика. По-скоро e пиар, който може да бъде дефиниран и като журналистика, сложена на друго място.

Христоматийна илюстрация на тази подмяна си остава аферата „Костинброд”, но не в конкретните ѝ обстоятелства, чийто анализ и оценка е работа на разследващите власти, а политическата употреба от екрана на TV7 на журналистическия разказ в деня на изборите. Не напразно казусът се превърна в нарицателно и при следващите избори през 2014-та се окачваше „Костинброд 2”, дал име на политическия мит в българските медии. Да не говорим, че в нашите условия „чистата политика” е абстракция – тя се реализира в корпоративни схеми, които вторично усложняват интересите и задълбочават конфликта между ролите на политика и журналиста. Той най-малкото слага край на метафората за медиите като четвърта власт, защото тя е разпознаваема само в дефинитивното ѝ разделение от другите три.

Извън изброените проекти, този конфликт на интереси имаше разнопосочни прояви през 2014 г.: от депутати и кандидат-депутати, водещи на политически предавания, което си е откровен медиен нонсенс (все едно да искаш да се видиш в гръб без огледало), през кулминацията на „инцеста” – водещият Росен Петров, който в началото на годината „пристана” в ефир на Николай Бареков, за да го направи заместник-председател на партията си (в края на годината вече го беше напуснал разочарован), до телевизията партиен орган „Алфа”, на която хубавото ѝ е, че поне е ясно на зрителите за кого работи (в такъв смисъл тя е обратното на „троловете”, превърнали се също в една от мрачните емблеми на медийната 2014 г.).

Алибито на цялата тази инцестност, освен мълчането на закона, е и факта, че тя е световна практика, особено в пресата, където е традиция да се заявяват политически пристрастия и да се издават партийни органи.

Въпросът е обаче, че вестника го търсиш на сергията и си го купуваш, т.е. това е комуникация, която предполага насрещна активност и предварително съгласие. Така е до голяма степен и със „сърфирането” в интернет пространството, което може да се приеме като голяма виртуална сергия.

Докато електронните медии сами те намират в дома ти и те превръщат в „пленена аудитория”, лесна жертва на (митологични) манипулации. През 2014-а, вследствие на казуса „TV7”, това беше масово разпознато, влезе в „колективното подсъзнание” на зрителите и предизвика (латентно засега) недоволство, част от вълната на гражданска съпротива, надигнала се през последните две години. Така че телевизионните политически проекти вече и у нас нямат бъдеще. Или поне имаме основания да се надяваме.

Георги Лозанов