Лихви банките не дават, а пенсионните фондове не печелят. Недоверието към пенсионните системи расте, а това ги подкопава допълнително. Има ли изход от пенсионната катастрофа, която се очертава, пише в свой анализ за "Дойче веле" проф. Ивайло Дичев.

Зад една техническа наглед тема като пенсиите надничат въпросите за отношението между поколенията и за доверието в стабилността на света, в който живеем. Пенсионната система е пред тежка криза не само у нас. Световният икономически форум преди две години излезе с изследване, според което, пенсионната „адска машина“ цъка неумолимо: през 2050 дефицитът на шест от най-големите икономики (САЩ, Китай, Индия, Холандия, Канада, Япония) щял да бъде 400 трилиона долара, т.е. четири пъти повече от цялата днешна световна икономика.

Катастрофата, която се очертава, може би отстъпва само на онова, което ни готвят климатичните промени. А причините в случая са още по-ясни. От една страна, имаме явлението демографски преход, където раждаемостта намалява успоредно с вдигането на стандарта. От друга, удължава се човешкият живот благодарение на фантастичния напредък в медицината. Направете проста сметка: ако през въпросната 2050 год. човек в развития свят живее средно 105 години (нещо много вероятно, според специалистите) и ако е почнал работа на 25, на 65 той/тя ще е работил толкова време, колкото и ще има право да получава пенсия.

Добавете към това нарастващия брой на сами деца, върху които ще легне изработването на пенсии за двама родители, пък и за четирима прародители (тенденцията е най-видима в Китай заради рестриктивната демографска политика за едното дете 1979-2015). Добавете нарастващия брой хора, които не се осигуряват поради не флуидния трудов пазар и сенчестите зони в световната икономика. Последното касае най-много хора в Индия, но знаем, че този проблем го има и България, където е вероятно да се върнат в пенсионна възраст много неосигурени, работили в чужбина.

Отказ по идеологически причини

У нас проблемът отдавна се дискутира; все по-ясно ни става, че по идеологически причини се отказваме от единственото решение, а именно стимулирането на имиграция на подходящи населения, готови да работят и да раждат деца. В Япония също не искат мигранти, но там поне разчитат на роботи, каквито тук май скоро няма да се появят.

Постепенното вдигане на пенсионната възраст беше преглътнато, макар и след редица битки; хората у нас се пенсионират не за да лежат по гръб, а за да могат да поработват вече в ситуация на определена сигурност. Може би фантазирам, но ми се струва, че една стъпаловидна форма за получаване на осигурителни добавки би имала чудесен ефект и би мотивирала хората да внасят много повече пари в системата (по този начин биха могли да се трансформират добавките за стаж например, това би било алтернатива на безусловния базов доход...).

Но темата на деня са частните форми на застраховане от така наречения втори стълб, които трябваше да подпрат уж обреченото държавно осигуряване. Всички разбраха разликата между солидарната система, при която държавата взима вноски и после дава пенсии, като преразпределя към най-необлагодетелстваните; както и либералния модел тип „щурец и мравка“, въведен с това „допълнително“ осигуряване: при него всеки получава това, което сам си е спестил, т.е. богатите и предвидливите - повече, бедните и безгрижните – по-малко, може и нищо. Причина за тази двойственост е противоречивият характер, присъщ на идеите ни за справедливост. Ако за пенсиите отговаря само държавата, няма да има стимул да внасяме повече. Ако е само частното обаче, пак лошо, защото ако утре почнат да измират около нас хора без една стотинка, няма да издържим и пак ще променим модела.

Пенсионното осигуряване (въведено първо от Бисмарк през 1889 год.) не освобождава старите; то отървава младите от моралния дълг да се грижат за родителите си - могат значи да си вдигнат чукалата и да си търсят щастието в модернизиращия се мобилен свят. Целта е всяко поколение да получи някаква сигурност и да се отърве от зависимост. Резките промени обаче поставят тази сигурност под все по-голям натиск. Държавата, гарант на солидарния модел, се оказа нещо доста ефимерно, особено по периферията на развития свят: който е взимал пенсии през 90-те, ще разбере какво искам да кажа. Тогава, в еуфорията на глобализацията, либералният модел изглеждаше далеч по-сигурен. Та не бяха ли американските пенсионни фондове най-сигурният инвеститор?

Неочаквано обаче се оказа, че подобни фондове не печелят особено много. Дали проблемът е във финансовата криза, довела до почти нулеви лихви и невъзможност да се печели без риск (тези фондове имат забрана за рискови инвестиции, нали следва да гарантират екзистенциална сигурност на обществото!). Дали има злонамереност, некадърност, високи такси – аз не знам. След медийни скандали много осигурени се върнаха към държавата, за което се изля много мастило и се взеха законодателни решения; днес пък научаваме, че задължителното допълнително (частно) осигуряване ще гарантира на гражданите поне да не загубят парите, които са вложили. Което прави малко странен самия либерален клон на пенсионното осигуряване – първо задължително (за родените след 1959), сега пък с гаранция, че няма да загубиш парите си.

Усещане за сигурност?

Замислете се за това колко бързо взеха да се разклащат устоите на света ни. За баба ми и дядо ми все още беше очевидно, че трябва да инвестираш в децата си, които ще те гледат на старини. След това се появи всемогъщата държава – у нас комунистическа, в Европа - социална. Тя обещаваше да решава всичките си проблеми на принципа на растежа – все повече производство, все повее хора, които да внасят в пенсионната система. Разклати се държавата, взехме да не вярваме в безспирния растеж. Дойдоха фондовете, борсите, икономическата лотария. Ама там има цикли, ту се печели, ту се губи и вярата в стабилността на света съвсем залинява.

Българската средна класа, която няма достатъчно пари и умения, за да играе по борсите, е в ужас от това, че няма опора, за която да се хване. Купува жилища като най-сигурна инвестиция, но вече няколко пъти този пазар се срива, а и никой не знае какви ще са цените в обезлюдяващите се градове, каквито са половината в България. Лихви банките не дават, пенсионните фондове не печелят, златото го крадат...

Добавете към това и нарастващото недоверие към пенсионните системи, коeто ги подкопава допълнително. В момента, в който младежът, който току-що е започнал професионалния си път, чуе за 400-те трилиона, едва ли ще се почувства мотивиран да внася осигуровки: „Да се изпотрепвам аз, за да има пари за старците – айде де, ами за мен някой ден нали вече няма да има, системата гърми отвсякъде“, навярно си мислят мнозина по-млади. Усещане за сигурност и житейска перспектива може да дойде, ако сме уверени, че в обществото ни има справедливост, грижа, разум – но при сегашното ожесточаване на егоизма подобни неща май звучат все по-екзотично.