Къде живеят най-странните бозайници в света?

 

 

 

Тази седмица в „Пътешественици“ гостува пловдивският фотограф Минко Михайлов, когото някои от вас може би познават от организираните от него вече няколко години подред вечерни курсове по фотография. Пътуванията му са свързани именно с тази негова страст - хубавите кадри, които Минко преследва в екзотични места по света. Не брои страните, които е посетил, защото за него числото не е от значение. Важен е досега с чуждата култура, впечатляващите природни пейзажи, зашеметяващата архитектура - всичко онова, което е необходим елемент за перфектната снимка.

 

 

- Когато тръгвам на път, обикновено страня от най-популярните туристически места. Търся градове и местностни, които рядко ще намерите в брошурите на туристическите агенции. Единственият ми критерий е къде мога да направя интересни снимки. Не че това не може да стане и в България - аз не спирам да снимам дори и в Пловдив - но обичам да изследвам през обектива нови и екзотични места. При последното ми пътуване, например, избрах Филипините - една малко позната страна с удивителни хора, за които бях чел много и исках да видя със собствените си очи. 

 

 

 

- Това, че са една от най-позитивните нации, с най-много усмихнати хора. Въпреки ниския стандарт на живот, те имат изключително позитивно отношение към живота. Типично за азиатските култури е, че не богатството прави хората щастливи. Те сякаш живеят ден за ден и оценят настоящия момент. 

 

 

Освен това, нещо, което ми направи силно впечатление във Филипините, е колко музикален народ са. Всъщност те са създателите на караокето, а не японците, както е широко разпространено. Стига ви да ги чуете в автобуса, например - всеки пее и то правилно. Дори чух, че има законопроект, който налага наказание за всеки, който не може да изпее правилно националния химн. Не знам доколко е вярно, но самия факт, че се носят такива слухове, говори за ценностите на народа. 

 

 

Филипините са много интересна държава. Тя е една от малкото католически държави в региона и третата по големина католическа страна в света след Бразилия и Мексико. Населението е около 100 милиона души, пръснати по над 7 000 острова. Това е единственото място в света след Ватикана, където разводът е забранен. Били са испанска колония повече от 300 години. А природата е възхитителна!

 

 

- Нямах за цел да обикалям много от островите, а и имах на разположение само две седмици. Всъщност, крайната ми точка беше едно място с уникални природни образувания - остров Бохол. Той е известен с природния феномен „Шоколадовите хълмове“. Това представлява една местност от може би 1500 хълма, еднакво изглеждащи, чиято растителност през сухия сезон (между декември и март) покафенява и оттам идва името ѝ. 

 

 

Освен това тук се среща и един от най-интересните примати в света - малките тарсиери, или дългопети маймуни. Те са много странни създания. Тежат не повече от 120 г и са дълги 10-15 см. Очите им са огромни, защото са нощни хищници. Уникални са, понеже са единствените животни в света с такова съотношение между очи и тяло - с него държат и рекорд в Книгата на Гинес. Другата им уникална черта е, че могат да си завъртят главата на 180 градуса и това ги прави единствените създания, които могат да си видят гърба. Беше ми лесно да ги заснема, защото през деня не са активни и единствено трябваше да ги забележа между дърветата. 

 

 

Другата ми предварително набелязана дестинация бяха оризовите тераси. Местните жители ги смятат за осмото чудо на света. Макар из Азия да има и други оризови тераси, филипинските са включени в списъка на ЮНЕСКО, защото са изградени преди повече от 2000 г. Направени са от камък и кал. До ден-днешен съществуват и се поддържат така, както са поддържани преди хилядолетия. Мащабите им са огромни - изчислено е, че ако се наредят всичките една до друга, общата им дължина ще е 20 000 км. Тези тераси показват нагледно как човек може да живее в хармония с природата, да я подчинява на нуждите си без да я уврежда. Хората просто са следвали релефа на планината, формирали са терасите и са ги напоявали, използвайки водата, която се стича по хълмовете.

 

 

За да стигнем дотам от най-близкото село, където спахме, вървяхме 40 минути по една пътека - единственият начин да се придвижиш до тях е пеша. В селото пък няма канализация, местните събират дъждовна вода в бидони, отглеждат ориз и живеят благодарение на търговията с него, както в миналото. Това придава едно изключително автентично усещане, напълно чуждо на съвременния свят. 

 

 

- Пътуването си го организирахме самостоятелно, с мой приятел-пътешественик. Резервирахе билети около година по-рано. Полетът до столицата Манила е около 15 - 20 часа, зависи от престоя. Самата Манила ме впечатли с неописуеми задръствания - не бях виждал такива дотогава. Въпреки тях, обаче, никой не се изнервя. Ние прекарахме само един ден там. Повечето забележителности в града са свързани с испанското колониално наследство - форт и катедрали, които си струва да се видят. Ние не прекарахме повече време в столицата, защото предпочетохме да наблегнем на природните забележителности. 

 

В по-малките села се ориентирахме с питане. Всички филипинци говорят перфектен английски и нямахме проблеми с комуникацията - все пак са били американска колония. Хората са приветливи и дружелюбни, нямах никакви проблеми.

 

Придвижването от остров на остров пък става или с ферибот, или с местните нискотарифни авиолинии. Ние си бяхме купили самолетните билети много по-рано, така че ни излязоха около 10-15 долара - по-евтино от ферибота. Самолетите са много малки и разбрах защо, когато с единия кацнахме на летище, голямо колкото футболно игрище. 

 

 

- Както ви казах, хората са изключително музикални. Това, което прави впечатление, за разлика от други азиатски държави, е степента, до която е навлязла американската поп култура. Всички пеят популярни хитове - от таксиметровите шофьори до туристическите гидове. И то пеят забележително правилно! Децата също впечатляват с радостното, безгрижно детство, което водят - навсякъде по улиците се виждат усмихнати групички, които играят, чува се глъч. Още от деца хората са щастливи, въпреки ниския стандарт. 

 

Кухнята им, както и в другаде в Азия, е наситена с подправки. Филипинците наблягат на месото - през цялото време се хранехме с месни ястия. Някои от тях приличаха на нашите гювечета. Не бих казал, че имат някаква традиционна гозба.  А ориза го ползват вместо хляб - към всяко основно ястие се сервира и купичка ориз. 

 

За да избягваме излишните разходи за храна избягвахме ресторантите, предназначени за туристи и търсехме местата, където се хранят местните - там е наистина евтино, стига да преглътнеш културния шок. Улични сергии, малки капанчета, където храната се приготвя пред очите ти - такъв тип заведения, ако изобщо можем да ги наречем заведения. Но всичко минава през огъня, така че няма опасност. 

 

Друг интересен факт, който научих на място, е, че Филипините е родината и на йо-йо. Популярната детска играчка всъщност е представлявала оръжие за лов. 

 

 

- Предимно земеделие. Страната е вторият по големина производител на кокос в света. Произвежда също и огромни количества ориз. Туризмът също не е за подценяване. Крайбрежната им ивица е на едно от челните места в света. Все пак имат 7000 тропически острова - няма как да не генерират туризъм. 

 

 

- Единствената опасност, с която се сблъскахме, беше тропическият тайфун, който ни застигна на остров Бохол. Проверихме в местната метеорологична служба - сега не си спомням как бяха кръстили тайфуна, но той си имаше начало, око и опашка. Много ясно видях на картата, че се намираме в окото. Изля се огромно количество дъжд, което ни държа в капан в стаята няколко дни. Иначе не беше чак толкова страшно. По-страшно би било едно евентуално земетресение - Филипините са сеизмична зона с вулканична активност, която причинява средно по 20 тайфуна годишно, а те пък са абсолютно непредвидими.