Директорът на Агенция „Пътна инфраструктура” инж. Лазар Лазаров вбеси публиката, когато каза, че причина за огромните задръствания по пътищата е „невъзможността на водачите да шофират в ограничени условия”. Ставаше дума за задръстванията, които се превърнаха във всекидневие след началото на ремонтите на автомагистрала „Тракия“.
Това беше рисковано изказване, защото няма по-голяма обида за българския мъж от това някой да му каже, че не може да кара. Кой, аз ли бе?! Аз ли не мога да карам?! Утре някой ще дръзне да каже, че и от футбол не разбираме...
Наложи ми се в последните месеци да пропътувам добро количество километри – и в България, и из Централна Европа. И не откривам топлата вода с извода, че шофирането тук уморява повече и е по-опасно от шофирането там. Ето защо:
Ремонтите тук и там
Летните ремонти, както личи и от името им, се извършват в това време от годината. И тук, и там. Участъци от магистралите се преасфалтират, движението се отклонява в едното платно, пътуващите губят малко повече време отпреди. Тук сигнализацията ни казва малко преди стеснения участък, че трябва да се съберем в една лента. Много малко преди. Резултатът е, че едни се нареждат в колоната и изчакват реда си, а други решават, че могат да минат директно най-отпред. Идват нервите, форсирането за всеки сантиметър, клаксоните. Така се получават т.нар. тапи, а твърде често и инциденти тип „подпиране“.
А там движението се „стеснява“ постепенно и достатъчно отдалеч, за да няма поле за изява на онези, много бързащите. Там колите се нареждат една след друга, защото нямат друг избор – така е оразмерена и така е подредена временната маркировка. Даже на много места върху стеснените участъци са маркирани временни две ленти – тесни са, но достатъчни, за да позволят движение в две колони. Всички карат с изискваната намалена скорост – еднакво бързо, един до друг, без резки движения и опити за рисковани изпреварвания. Крайният резултат е, че преминаването през ремонтираните участъци става лесно, спокойно и значително по-бързо, отколкото го правим тук.
Спокойствието също е фактор за бързо движение. Сред шофьорите има както „бабаити“, така и по-неуверени, чиято първа реакция при стрес е да намалят скоростта. Когато там в стеснените участъци всички се движат с еднаква скорост, а тук едни „летят“, втори присвяткат в огледалото ти, а трети се стъписват и набиват спирачки... къде ще минете по-бързо, а?
Наивно е да мислим, че уважението към правилата и към останалите участници в движението е нещо вродено. Онези там били такива, пък ние сме били онакива. Спокойното и безконфликтно движение по пътищата е резултат от ефективния контрол. Представете си, че във всеки един момент, когато шофирате, на седалката до вас седи инструкторът от курса ви. Нещо подобно е там. Камерите над магистралите са поставени през кратки разстояния – има и предупредителни знаци за тях, има ги отразени и в навигациите. Тук разчитаме контролът да се осъществява от патрули, които се крият някъде на сянка, а традиционното присвяткане на колите от насрещното обезсмисля всичко. Корупцията е съвсем отделна тема.
Ето и още едно доказателство, че не става дума за добри и лоши шофьори, а за средата. Когато пътуваш от България нагоре през Сърбия, Унгария, Австрия и т.н., нормално е да срещаш често коли с българска регистрация. Едни и същи шофьори спазват прилежно всички правила докато са там, а започват да изпреварват рисковано, да притискат отзад и да присвяткат изнервено в момента, в който доближат България. Това не е всичко – дори и коли с австрийска или германска регистрация се превръщат в балканци, щом преминат границата между „там“ и „тук“.
Сигурността тук и там
Неспазването на правилата, неуважението към другия и предизвикването на стресови ситуации са най-честите причини за катастрофи. Жертвите на пътя в България са значително повече (спрямо броя на населението) в сравнение с държавите „там“. Спокойното – което изобщо не означава бавно, движение там е едната причина. Но има и някои „дреболийки“. На всички възли, където има потенциал за конфликт, магистралите там са осветени. Изходи за бензиностанции, отклонения за други пътища, връзки с други магистрали. А тук думите „магистрала“ и „лампа“ просто не попадат в едно изречение.
И още една „дреболия“ - не всички пътища може да са магистрали. Но когато един път е достатъчно натоварен и когато движението е двупосочно, там най-често има физическа преграда – може да е от пластмаса, може да е от бетон. Просто попадането в насрещното е физически затруднено. Сега си припомнете колко от новините за жертви на пътя започват с думите „автомобил преминал в насрещното“.
Необяснимо е защо упорито отказваме да открием топлата вода. Не става дума за пари, а за ясно поставена цел и внимание към детайла. Тук шофирането уморява, стресира и носи повече опасност, отколкото шофирането там. Превръщането на „тук“ в „там“ никога няма да е възможно, докато напредъкът се мери само в километри.
А границата между „тук“ и „там“ минава някъде над Белград. (то май не само с шофирането е така)
Да, прав е шефът на пътищата. Ние наистина не можем да караме. Но и вие не можете да управлявате пътния трафик.
