„Колкото и безнадеждно да изглеждат нещата сега, светът няма и не бива да забравя Афганистан. Не бива да изоставя хората, които търсят мир от четири десетилетия“, казва Халед Хосейни. 

Хората в Афганистан не заслужават това, написа в социалните мрежи прочулият писател Халед Хосейни. Авторът на романите „Ловецът на хвърчила“ и „Хиляда сияйни слънца“ живее в Америка, но родом е от Афганистан и сподели във Фейсбук съжалението си за ситуацията в страната.

От месеци афганистанският народ води кървави и безплодни битки с талибаните, които бързо завзеха държавата след оттеглянето на американските войски. На 15 август дойде новината, че столицата Кабул вече е под талибански флаг, а президентът е напуснал страната.

„Хората в Афганистан не заслужават това - написа Хосейни във Фейсбук и сподели снимки от окупацията на Херат, които като че ли са извадени от архивите на 1997 г.* - Американското решение бе взето. И кошмарът, от който афганците се страхуваха, се случва пред очите ни. Не може да изоставим нация, която от 40 години търси мир. Не бива афганистанските жени отново да изчезнат зад заключени врати и спуснати завеси.“

В почти всички книги на Хосейни действието се развива в Афганистан или е с афгански протагонсти. Много от тях разсъждават върху правата на жените в страната и повдигат въпроса за тормоза над афганистанките. Тъкмо една лична история за първата си братовчедка от Херат, западен Афганистан, разказва Хосейни в поста си, за да насочи световното внимание към ситуацията в страната и да помоли за международна помощ.

Предлагаме ви пълния текст на публикацията му във Фейсбук**.

„Имам първа братовчедка в Херат, западен Афганистан. Израснахме заедно през 70-те. Помня, че пускахме грамофонни плочи и танцувахме заедно. Не съм я виждал от почти 50 години. Помня я като умна млада жена със зелени очи, лунички и топла, заразителна усмивка. Вчера ѝ се обадих. Звучеше ужасена. Разказа, че порасналите ѝ деца са избягали от Херат в Кабул, сигурен пристан поне засега, и че тя е сама със сина си в града, който вече е под талибански флаг. Сърцето ми е разбито. Тревожа се за братовчедка си. И за милионите афганци, които напускат домовете си и се борят с екзистенциални въпроси. Къде ще отидат? Какво ще се случи с тях? Никой не може да каже със сигурност.

Но най-много се тревожа за афганистанските си сестри. Жените и момичетата губят повече от всички други.

Има много трайни ужасяващи сцени от последния път, в който талибаните управляваха в Афганистан: боят на публични места, рязането на ръце, екзекуциите на стадиони, варварското и безсмислено унищожение на исторически артефакти. Но за мен най-трайният спомен е от талибаните около 90-те и снимка, на която талибанин бие жена с бурка. Талибаните систематично тероризират жените. Отнемат свободата им на придвижване, на работа, на образование, забраняват им да носят бижута, да пускат ноктите си дълги или да ги лакират, да се смеят на публични места или дори да показват лицата си.

Това ли чака моята братовчедка? А нейната дъщеря? И стотиците смели афганистански жени, които от 20 години се трудят, за да постигнат поне някаква автономия, достойнство и самостоятелност? Ще бъдат ли затворени в домовете си? Ще бъдат ли бити на улицата? Няма ли да могат да работят? Ще стоят ли класните стаи на момичетата празни? Ще изчезнат ли женските лица от афганистанската телевизия и женските гласове от радиото? Ще бъде ли лишен Афганистан от значимия принос на половината от населението си?

Може би талибаните са се променили, казват някои. Но дали е така наистина? Следващите дни, седмици и месеци ще отговорят на този въпрос. Това е единствената сребърна нишка на надежда, която си позволявам - упражнение по пожелателно мислене. Всъщност, скорошни кадри от Херат, изобразяващи талибанските войници, докато влачат „крадци“ с почернени лица и примки около вратовете си, опровергават тази крехка надежда. Тези снимки можеше да са заснети и през 1997 г.

Така че, ако талибаните не са се променили и няма нищо, което да ги спре да налагат варварските си и нечовешки закони върху хора, които отдавна страдат, какво да правим? Какво ще се случи с жените и момичетата там? Откъде ще дойде помощта? Не знам отговора. Със сигурност не го знам днес. А тревогата ми е за днешния ден. Днес сърцето ми е разбито. Днес оплаквам загубените надежди и стремежи на сънародниците си в Афганистан.

Колкото и безнадеждно да изглеждат нещата сега, светът няма и не бива да забравя Афганистан. Не бива да изоставя хората, които търсят мир от четири десетилетия. Светът трябва да застане редом до обикновените афганистанци, особено до жените и момичетата, и да предприеме необходимите стъпки, за да наложи натиск над талибаните да уважават основните човешки права. Вече може да предполагаме, че скоро талибаните ще контролират цялата нация. Светът трябва да направи каквото може, за да не позволи отново милионите афганистански жени да бъдат затворени зад заключени врати и спуснати завеси. Тези жени са най-смелите и издръжливи хора, които някога съм срещал. Братовчедка ми е един блестящ пример. Жени като нея продължават да ме вдъхновяват. Позорно е, че ще страдат отново, след всичко, което вече са преживели през дългите години на трудности и борба.

Те, и всички други афганистанци като цяло, заслужават много повече от това.

Последна бележка: талибанската окупация продължава, броят на афганистанците, напуснали домовете си, ще продължи да се увеличава. От май тази година над 300 хил. души са напуснали домовете си. Те ще се нуждаят от храна, подслон и спешна помощ. Моля, обмислете подкрепата си за организации като Върховния комисариат на ООН за бежанците, чиято работа е да се грижат за защитата на хора, изоставили домовете си.“

* През 1997 г. започва конфликтът между Северния алианс и талибаните, както и световните преговорите за потушаване на кризата, САЩ и Русия стават гаранти за мира в Афганистан - бел. ред.

** Преводът е на „Площад Славейков"