В рамките само на няколко дни станахме свидетели на два сериозни криминални случая — единият в Пловдив, другият в малкото село Елешница. В първия случай група мъже нападат и пребиват четирима души на улицата. В резултат — счупено ребро, синини, силен обществен отзвук, стигащ чак до искане на оставка на вътрешния министър. Във втория случай мъж умира след побой в центъра на селото. В резултат — кратка новина в няколко сайта и пълна тишина.

Разликата не е в тежестта на престъпленията. Не — в Пловдив имаме побой с леки телесни повреди. В Елешница — смъртен случай. Но въпреки тази очевидна пропорция, медиите избраха да обърнат прожекторите към по-лекия случай. Защо?

Причината е проста: сензацията не е в престъплението, а в неговия "контекст". В случая от Пловдив нападателите са работили за охранителна фирма, макар и да не са били на работа по време на инцидента. Побоят е в следствие на битов скандал между мъже, които са водени от желанието да докажат надмощие и его.  Това се превърна във водещ сюжет — не толкова защото хората бяха бити, а защото можеше да се свърже една фирма с насилие, да се сложи заглавие с фирменото име, да се търсят позиции, оставки, да се внуши обществена опасност, като част от една продължаваща кампания срещу фирмата. 

Фокусът се измести: от индивидуалната вина — към институционалната отговорност. А това не винаги е справедливо. В същото време, смъртта на един човек в Елешница бе оставена в сянка. Без шум, без анализи, без търсене на по-дълбоките причини. Без въпроси за професията на убийците, за това къде работят и пр. Без настояване за системна реакция. Не виждаме статуси във ФБ, в партийни страници и групи, с които да се настоява за справедливост. 

Този контраст показва не просто медиен интерес, а медиен стандарт — двойният. Той не се измерва с това колко тежко е престъплението, а колко „удобно“ е за разказване. Когато може да се създаде сюжет с лоша фирма, охранители насилници, корпоративна отговорност — интересът е гарантиран. А когато става дума за обикновена, „безименна“ смърт — дори фактът, че един човек е загубил живота си, не е достатъчен, за да вдигне информационна вълна.

И тук идва въпросът: Какво общество сме, ако тежестта на човешкия живот се измерва не с фактите, а със заглавията? Ако чакаме "медията" да реши какво е важно, а не "истината"? Ако позволим на вниманието си да се води не от съвест, а от сценарий?

Днес един човек е мъртъв, а друг — със счупено ребро. Но новините ни убедиха, че по-важното е второто. Това не е просто медиен дисбаланс. Това е морален дефицит.