Датата 10 ноември 1989 година е от ония, за които всеки помни къде е бил и какво е правил. Така американците помнят как са чули новината за убийството на Кенеди. Ние пък с изумление чухме как Тодор Живков е свален от власт. Макар и обичайното блато от тезиси, пленуми и директиви да беше се доста разбъркало с перестройката на Горбачов в последните години, малцина наистина очакваха това да се случи толкова скоро. Е, то стана. Аз лично го чух, седнала на едно детско столче до някаква печка на гости у съседка. Нищо революционно. Помня само как скорострелно се прибрах у дома, за да гледам „По света и у нас”. Кадрите с потресената физиономия на човека, когото бяхме свикнали да гледаме обикновено по народному засмян, останаха в историята. Нещата наистина се промениха. Но далеч не толкова бързо, колкото ни се искаше и далеч не така, както се надявахме в първите дни след Десети…Какво ставаше в Пловдив тогава?

От разстоянието на времето тенденциите се улавят по- добре. Най- смелият вестник в ония години, дори не само в Пловдив, беше „Комсомолска искра”. През 90-та той вече е махнал „Комсомолска” от заглавието си, но все още никой не подозира.

 

Внимателният прочит на броевете от януари 1989 показва, че промяната е назрявала. Интересна прогноза за годината правят ученици от Пловдив в анкета за вестника. Галя Николова иска да има приятели от цял свят и свобода на мисленето за учениците, Владимир Пенов настоява за опазване на природната среда, а Елена Рангелова, тогава 16- годишна казва: „По- малко да са хората, които предпочитат да шептят собственото си мнение, по- малко да са чакащите отгоре”. Освен това доста пророческо предсказание, момичето се надява през 1989 година най- сетне да установим връзка с извънземни.

Донякъде позна. Без извънземните.

В тези месеци преди ноември особено актуален е указ 56, който отваря вратичката за частната инициатива за пръв път от 45 години. В Пловдивския окръжен съд е разкрито фирмено отделение с ръководител Радка Петрова, а през юли вече 39 ресторанти и сладкарници са дадени под аренда. Още в началото на годината Стопанско предприятие „Отдих и култура” търси да разкрие допълнителни производствени дейности и търси малки трудови колективи и граждани със собствена материална база. Това е вече законният производител на „ куче-касичка” от „Опасен чар”, легитимиран и на светло.

Поетът Петър Манолов е едно от най- спряганите имена в ония месеци. След редица интервюта за „Свободна Европа”, той е арестуван, низвергнат и заклеймен от какви ли не колективи, включително от ТКЗС в село Карабунар. На 13 февруари, обаче, вестникът публикува „Предизвикан отговор” на Дружеството на пловдивските писатели, което вече е нещо друго. Борецът за правда е обвинен в борба за лични цели, мързел, некадърност. Тогава вече той е емигрант във Франция. Петър Манолов, д-р Тренчев, Илия Минев, отец Амбарев, Румен Воденичаров- това бяха имената, за които тогава се говореше на четири очи. Само след няколко месеца щяха да станат първото знаме на дисидентството.

Времето напредва, 1989-та влачи и ще влачи в новата ни история срамните страници на Възродителния процес. На 29 май Тодор Живков отвори границата и  напъти турците да си отиват. Те тръгнаха. Родени и израсли тук, отиваха в чужда държава. Докато още минаваха границата, тук вървеше пълна подмяна на архивите. Турски имена не биваше да има нито в училищните архиви, нито където и да е. В Радио Пловдив голямата Веселина Каналева трябваше да дава обяснение защо е пуснала песента „ Два са ата редом ходили”. Авторът на тези редове пък точно правеше документален филм за пловдивските тепета и всичко, що е тепе, Бунарджик, Джендем, Небет, Сахат и т.н, трябваше да се сменя в движение. На лист е лесно, но когато вече си записал хората, си е задача с повишена сложност.

Очите на всички будни хора тогава бяха обърнати на изток. Днес в ъгъла на историята, тогава Горбачов обещаваше наистина чудеса. И направи не едно и две. Перестройката беше дъвката на надеждата, за повече малцина имаха фантазия. Василка Танева публикува в „Комсомолска Искра” статията „По следите на българската демокрация”, която си заслужава да се прочете и днес. Там тя цитира Конфуций, който казва: Ако дойда на власт, най- напред ще върна на думите тяхното истинско значение”.

Дали защото Конфуций си е световен мъдрец, дали защото наистина прекалено много лъжи ни засипваха отвсякъде, но лозунгите на първия митинг в Пловдив на 18 ноември 1989, гласяха „Да върнем смисъла на думите” и „Искаме свят без лъжи”.

Бяхме неколцина, журналисти от Радио- телевизионния център, от „Комсомолска Искра”, с децата си. Едно малко странно шествие, което тръгна по Главната за пръв път в посока, обратна на манифестациите дотогава. Хората ни гледаха, ние им казвахме „Елате с нас”, някои идваха, други се чудеха. Ей така лека-полека стигнахме до площад Централен и оттам изведнъж получихме много сериозно подкрепление. Ученици от Руската гимназия се връщаха от кино „Комсомол”, с огромен ентусиазъм  се присъединиха към нас и ето как неформалното шествие доведе до първия неформален митинг. Нямаше микрофони, на стълбите на Военния клуб се качваха различни хора и искаха различни работи. Някои пожелаваха успех на Петър Младенов, който седна в стола на Тодор Живков. Учениците искаха свобода, а първата протестна проява бе легитимирана по своеобразен начин от Тодор Петков, тогава кмет на града, който също се изказа. Цялата тая радостна и развълнувана говорилня ставаше току под прозорците на Партийния дом и очевидци още твърдят, че прозорците са били пълни с кисели физиономии.

Властта беше много сериозно разклатена. Внезапно започнаха да се случват много неща едновременно. Пантелей Пачов, тогава член на Политбюро, започва серия срещи в Пловдив- първо с активните борци против фашизма и капитализма, на другия ден със студенти от Пловдивския университет и с журналисти. Особено напрегната е атмосферата в университета. Междувременно на 20 ноември в Пловдив бе учреден Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, в който членувахме около 30 души- журналисти, преподаватели в университета, научни работници.

21 ноември, вторник, е датата на официалния първи митинг в Пловдив. Този път няма самодейност, той е организиран от ОФ и други организации, а гражданите са призовани да се явят всички на площада „ в подкрепа на революционното обновление”.

Организаторите имат предвид Петър Младенов като революционно обновление, до истинската революция още има време.

Стоян Вълев, журналист от „Комсомолска Искра” е авторът на репортажите и за нашия първи неформален митинг, и за първия официален. Съзнавал е, че пише история и грижливо е записал всички лозунги, издигнати във вторник на площад Централен. Както сам казва, това са потребностите на хората. Какви са били те наистина:

„Долу диктатурата над пролетариата”

„Искаме независими профсъюзи”

„Един ли е виновен за тоз живот несгоден”

„Щом сбърка стругаря- сам отговаря. Сбъркат ли отговорните другари, отговарят всички стругари”

„Не желаем нов отбор от стари играчи”

„ Другарю Младенов, вие сте желан гост в народните магазини”.

„Милионерите комунисти- враг № 1 на преустройството”

„Пловдив- мръсен и гладен”. И т.н.

Днес говорим за опорни точки, те се забелязват още тогава.

Първият официален митинг не се случва по начина, по който организаторите са го планирали. Рад Пачев, председател на Общинския комитет на Отечествения фронт излиза на трибуната и започва да чете от листове. Хората го освиркват и гонят. Същото сполетява и други оратори с предварително уточнени думи. Напрежението расте.  Само няколко души успяват да овладеят хилядната аудитория и да спечелят одобрение- журналистът Иван Дионисиев и проф. Георги Кънев. Когато на трибуната се качва отец Амбарев, митингът е прекъснат, а микрофоните отнесени. Както уточнява колегата Вълев- „мълниеносно”.  Само че хората вече са придобили кураж и превземат трибуната с плакатите си, обсаждат Партийния дом, скандират и пеят революционни песни. Ситуацията е нажежена. Пантелей Пачов излиза на трибуната, но докато върнат микрофоните, хората скандират „Победа”. Пачов, един от перестройчиците у нас, човек с нелека съдба, който сам сложи край на живота си преди година, заяви тогава” След като ще има гласност, никой няма право да я отнеме”.

Хората от първия митинг искаха най- различни работи. Студентите да не бъдат следени от милицията. КЦМ да престане да ни трови. Защо свалиха Нешка Робева. Кой изпрати в затвора д-р Тренчев? Всеки питаше нещо, всеки търсеше своята правда. Една жена дори взе думата и се оплака от лошия си зет.

За първи път в ново време се появи необходимостта от регламент за провеждането на митинги. Заявки, охрана, такива работи. След този първи митинг последваха други, чак до края на 90-те, а броят на участниците бе съществен и с него се замеряха различните партии. Един ден, принуден от обстоятелството да бъде съвсем точен и обяснимо затруднен да преброи всички, Анастас Янков, Батето, шеф на информацията на Телевизионния център, ни събра, накара ни да стъпим в един квадратен метър, за да види колко хора се събират, разчерта карта на площада отгоре и вече сравнително точно можеше да назове броя на участниците.

В същата тази първа седмица след Десети ноември в Пловдив бяха учредени Екогласност и Подкрепа. Малко по-късно, през декември, беше и първата акция на зелените край КЦМ. Замърсяването там отдавна не е тема, защото през годините много неща се промениха, но краят на 1989-та донесе и новината за деца с високо количество кадмий в кръвта, така че Христо Николов и хората му блокираха пътя за Асеновград, а майки с черни забрадки стояха пред комбината.

Не са една или две битките, заченати в ония дни. Докато се радвахме, че Тодор Живков вече не е на власт и сега всичко ще се оправи, то…само се разваляше още повече. Петър Младенов каза оная реплика за танковете в София, турците поискаха да си върнат имената и тихомълком постигнаха своето, но така и не зададоха въпроса кой е виновен, магазините съвсем се опразниха, държавата спря да плаща външния си дълг. Макар и научени вече, че не можем да имаме ток през цялото време, карахме на режим „дискотека”, два часа има, два часа няма, редяхме се за олио по 6 часа на опашка, хубавото все предстоеше. Нямахме какво да ядем, обаче имахме свободата да говорим и доста време това ни стигаше. Говорехме, говорехме, наговорихме се за 45 години. Поне тогава това изглеждаше страшно романтично.

В края на 1990 година във вестника има едно скромно каре с рекламен текст. „Станете акционери на Първа частна земеделска банка Агробизнес банк АД”. Учредителното събрание е на 15 декември 1990 г от 9 часа в Дома на техниката. Желаещите да се включат като акционери в тази банка могат да внесат в срок до края на м. май 1991 г. вноски за неограничен брой акции по 1000 лв едната на сметка….”

Започна натрупването на банковия капитал, който после ще се пръсне като сапунен мехур. Десети ноември свърши. Започна преходът…