Пловдив осъмна блокиран. Без да има транспортна стачка. Шест часа трафикът в сърцето на втория по големина град бе спрян. Хиляди хора чакаха, закъсняваха за работа, за срещи, за болница, прекараха часове в трафика. Виновен за това бе един човек, качил се върху Тунела с намерение да сложи край на живота си. Историята звучи като от филм, но е напълно реална. И реакциите — разделени, шумни, гневни или съпричастни — казват не по-малко за състоянието на обществото ни, отколкото самият акт.

От едната страна са хората, които питат: „Нормално ли е заради един човек да блокираш целия град? Ами, ако мине линейка, която не може да стигне навреме? Ами, ако някой друг плати с живота си цената на тези часове?“. И този въпрос не бива да бъде подценяван — държавата не може да функционира на принципа „всичко спира, когато някой реши да се качи на мост“.

От другата страна са онези, които виждат в действията на мъжа вик за помощ. Не каприз, не рекет, а последен отчаян опит някой да го чуе. Те питат: „Ако не го спасят, ако се хвърли, с какво сме по-добри като общество?“. Истината е, че той е жив — именно защото усилията на психоложката Нели Костадинова и зам.-директора на полицията Пламен Иванов дадоха резултат. Но на каква цена — не само логистична, а и морална?

Кой е човекът, спрял града?

 

42- годишният Пейо е от хората, които се правим, че не забелязваме, когато се разминаваме с тях на улицата. Или сбръчкваме гнусливо нос, усещайки миризмата на скитническия живот. В разговора си с психолога, той призна, че е сменил множество професии, но не е успял да се задържи никъде. Бил е барман на „Елените“, след това е работил в Общинска охрана, бил и склададжия. Има проблеми с алкохола, а зад гърба му стои и предишен опит за самоубийство. Лежал е в психиатрия, но очевидно не е получил помощ, която да го върне към нормален живот. Днес той е напълно маргинализиран — без работа, без подкрепа, без надежда. Докато един ден не решава, че скокът от Тунела е последният му шанс да бъде забелязан.

„Първоначално не исках да скачам. Но дойдоха някакви от Общинска охрана, които се опитаха да ме изгонят. След това извикаха полиция, а полицаите затвориха движението. Сега имам два варианта – или отивам в затвора, или в психото, където ще ме натъпчат с хапчета или скачам долу“ обясни Пейо на психоложката. Тя и полицейският началник му предложиха и трети вариант - да напише обяснение, след което да получи професионална помощ. Около 11 часа двамата бяха на косъм да го накарат да слезе сам, когато изнервен пловдивчани започна да крещи от Капана, призовавайки Пейо да скочи и да спре да издевателства на пловдивчани. Това изпрати мъжа от другата страна на парапета и в рамките на следващия половин час опасността той да изпълни решението си беше изключително сериозна. "Нищо няма смисъл. Просто трябва да умра. Не съм нужен на никого" , повтаряше той. Дълъг разговор на тема човекът, машините и изкуствения интелект успя да тушира напрежението, но въпреки това мъжът категорично отказваше да слезе от парапета. В крайна сметка, изкушен от чаша кафе, Пейо се отклони за секунди от мястото си и след светкавична реакция на полицаите, той бе повален на земята. И спасен. Поне за момента.

Тук идва големият въпрос, който всички упорито заобикалят: Защо изобщо стигаме дотук? Защо човек с известни психични и социални проблеми не получава адекватна подкрепа?

 

Къде е системата, която трябва да го хване, преди да падне — не от височина, а от живота?

България страда от тежка криза в психиатричната грижа. Липса на кадри, недостатъчно финансиране, изоставени институции. Психично болните хора са оставени на произвола, често със стигма, срам и пълна изолация. За тях обществото няма място. Докато един от тях не застане на покрива на тунела — и не спре всичко.

Да, справедливо е да питаме: „Какво щеше да стане, ако някой беше умрял, чакайки линейка в задръстването?“. Но също толкова справедливо е да попитаме: „Колко човека ще трябва да спрат движението, за да започнем да говорим за реална реформа в грижата за психичното здраве?“.

Случаят в Пловдив не е просто заради трафика, нито заради този един човек. Той е огледало. Показва как функционираме като общество — кога сме съпричастни, кога сме безпощадни, и колко малко струва човешкият живот, когато е извън рамките на „нормалното“.

Може би не е грешка, че градът спря за шест часа. Може би понякога трябва да спрем, за да видим ясно. Но, ако след това всичко продължи, както преди — тогава и спирането е било напразно.