Д-р Неделя Щонова е лекар, специалист невролог, автор и водещ на телевизионното предаване „Духът на здравето“. Специализирала е във Weill Cornell Medical College, Ню Йорк и Hôpital Européen Georges-Pompidou, Париж. Има защитен научен дисертационен труд в МУ София. Темата на нейната дисертация е посветена на изключително иновативна, авангардна и актуална област от съвременната неврология – емоции, стрес и атеросклероза.Член е на Европейското общество по клинична невромузикология и на италианската фондация Giorgio Brunelli. През 2010 г. в Стокхолм, в конкуренция с 22 страни и участието на водещи световни медии – BBC, Canal France International, Rai Uno, Rai Tre, The Times, Corierre della Sera и др., предаването на д-р Щонова печели голямата награда – златна статуетка – с темата "Захарен диабет". Освен лекар и тв водещ, тя е и един от най-търсените личностни мотиватори в България. Книгата й „Хвърчило към рая“ събира историите на хора, преминали през огромни изпитания, но успели да излекуват душата и тялото си, да надмогат болката и да продължат напред. 

Ние сме уязвими. Болката е неизбежна. И често ни раздробява. Защото обича да дърпа дявола за опашката. Но кой така грозно ни е излъгал, че тя, болката, е обезателно враг? Кой ни е „снабдил“ с това злополучно разбиране, че след трудните диагнози, изгубените любови, предателствата, хаоса, стреса, лудостта и кошмарите в този живот задължително се умира?... Не. Не се умира! Защото обстоятелствата са нищо, а страстта и жаждата за живот... Те са всичко!

В петък, в Културен център Тракарт, от 18 часа д-р Щонова ще представи книгата си "Хвърчило от рая". Събитието за нея е специално, защото Пловдив е нейният роден град. Дни преди срещата, водещ на която ще бъде журналистът Георги Тошев, TrafficNews разговаря с д-р Щонова за безграничния потенциал на себенадмогването, за изцелението , за осъзнаването, за смисъла на живота и за уроците на пандемията. 

  - Вече трети месец, от началото на появата си до момента, книгата  „Хвърчило към рая” оглавява класацията Топ 10 на Хеликон за най-продавани книги у нас. Наричате това чудо. А също и факта, че в момента на пазара е третия тираж... Защо?


  - Не съм очаквала такъв катапулт. Изобщо не го очаквах. Това все още ми изглежда невероятно.  Влизам в книжарницата и виждам моята книга, в специална селекция, заедно до творби на утвърдени автори. Не съм смеела дори да сънувам подобно нещо. Но да бъда писател и да пиша книги е било една от мечтите на живота ми.
Аз съм от хората, които все още вярват в любовта, в доброто, в трудолюбието, вярвам в “завинаги”, а силата на човешкия дух за мен е неизчерпаем източник на вдъхновение. За това и пиша. И когато откривам резонанс с нагласата на толкова читатели, изкупили за три месеца два тиража... това ме изпълва с благодарност, изумление и тихо щастие.


- Кое е общото между героите във Вашата книга?

  - Никога не разказвам за огорчени и мрънкащи персони, пълни с арогантни презумпции, предразсъдъци, невежество и неразбиране, за властови, самонадеяни елити или хора с манталитет, който само търси какво може да вземе, да граби, да краде и експлоатира. Това не ме вдъхновяват. За мен това са хора клишета. Съдби клишета. Симпатични са ми други – изстрадалите, щедри хора, преодоляли някаква сериозна травма, но съхранили човечността и добрината в себе си, те са ми интересни. И това е общото между всичките ми герои.
Пленена съм от стоицизма, от душите запазили дори налудната доза оптимизъм в името на онова, което обичат. Защото виждам, как хората посветени на нещо стойностно, на нещо което безвъзмездно обичат, са устойчиви, колкото и опустошителна или прекършена да изглежда понякога реалността.
Книгата ми хвърля светлина точно върху такива феномени – как пред лицето не мъката, болката, драмата, човек не умира, а се облагородява и пробужда.
Защото… знаете ли… в пепелта ние откриваме всичко онова, което губим в огъня. Ето защо трябва да се грижим за огъня, за пламъчето… За този аристократизъм на духа обичам да разказвам, а не за яхтите или ръчно изработени обувки от фина телешка кожа.
Един от най-видните представители на ранния немски литературен романтизъм Новалис е казал: „Писателите са трансцендентните доктори“. И на мен ми харесва да вярвам в това, защото, когато четем ние пътуваме с героите… и това пътуване ни променя, прави ни по-разбиращи, по-виждащи, по-състрадателни, по-осъзнати, а понякога дори и по-здрави. Бих искала да докосвам моите читатели до духовен опит, роден в сблъска с трудности. Този опит съдържа потресаваща мъдрост. Моите герои са изправен пред много сериозни житейски драми, но остават някак царствени и силни. Това е общото между тях, което за мен е нещо пленително и тази идея гради арматурата на цялата книга.
Всяка една от съдбите, над 70 на брой, за които разказвам, е зов към въздигането на духа и вярата ни. Това са абсолютно реални, истиснки истории, които съм събирала в продължение на 10 години, върху 4 континента.


- Кое е Вашето Мингу? Кой е Мингу героят в книгата Ви?

  - Мингу е моят невидим, чист и най-истински свят. Необятен, див и смирен, пълен с интуитивна мъдрост и Дзен. Островна земя, отзивчива към хармонията. Извор. Чистилище.
Мингу иска да да изсвири всяка една житейска ситуация като по-висша реалност.
Мингу е способен да образува вътрешен екстаз, ей така, от нищо - само от чиста благодарност пред дара на този живот!
Мингу е бавният  процес на просветление в мен.
Той е моята истинска духовна опора.
И в този смисъл, Мингу не е моето алтерего – фраза, идваща от латински - alter ego - имаща смисъл на друга личност. Мингу е моята първа и най-вярна жизнена идентичност. Това не е различна страна от същността ми, не е противоречието в душата - агънце или тигрица, свенлива или секси, добра или лоша, не е някаква втора самоличност, скрита под тапата на шампанското в мен. Мингу е святата, чистата, опазена вечност в недрата ми, обетована земя, извор на любов и светлина.

-  В превюто на книгата задавате екзестинациалния въпрос „Защо живее човек и какъв е смисълът на нашето съществуване?”.  Открихте ли отговор?

  - За всеки човек смисълът е нещо много различно. Не мога да си позволя да обобщавам. За мен смисълът е да оставиш света малко по-добър, отколкото си го заварил. През живота си дотук съм открила три безценни неща – да учиш и да се развиваш, да обичаш. И да бъдеш добър. Нищо друго – нито славата, нито властта, рейтинги, бижута, коли, пари, красоти, яхти, лайкове, могат да имат тази непреходна стойност. Да надграждаш себе си всеки ден, Да обичаш. Да бъдеш добър и да помагаш на хората.
Могла съм да живея в чужбина, в разкошна къща с хеликоптерна площадка, лебеди и далматинци, да съм женена за милионер, да се занимавам с “нищоправене” и сладък, безгрижен живот. Не е моето нещо това, кухо ми идва. И никога не съм го искала. Щастлива съм с всеки един от своите избори. Мисля, че щастието е страничен продукт от трудолюбието и от това, да си посветен на кауза, по-голяма от теб, комфорта и егото ти.

  - Д-р Щонова, изминаха близо 500 дни от началото на пандемията. Имаше ли момент на паника? Спомняте ли си съветите, които давахте на себе си, на близките си и зрителите в началото? Правилни ли се оказаха? Как ще коментирате ситуацията сега, от дистанцията на времето?

  - Нито съм декларативно безстрашна, нито съм се паникьосала, лично аз. Просто гледам да бъда внимателна. И да спазвам правилата.  Всички ние, всички хора по света и у нас, изведнъж се оказахме потопени в безпрецедентна криза, за която никой не беше подготвен и никой не знаеше как да реагира. От началото на пандемията до сега не съм спирала да я отразявам. Което не е лесно, защото гледните точки са поляризирани, информацията разнопосочна и дори сред лекарите няма консенсусни становища по важни въпроси. Старая се да не залитам в крайности, а да давам на зрителите реалистична, достоверна, научно базирана информация.
Спомням си началните съвети, които давах, да. Те звучаха така:

Паника, страх, тревога... тези неща смазват имунитета! Ковид е тук, ясно.
Като всяка друга инфекция, която се разпространява по въздушно-капков път и тази не може да бъде спряна. Разпространението ѝ единствено може да бъде забавено. Добрата новина е, че при 8 от 10 души заразяването протича без тежки симптоми. Около 20% от всички разболели се ще имат различни симптоми, подобни на грип, а между 1 и 3 % ще се нуждаят от интензивни грижи.

Нека помним - ако нещо стане, шансът да оздравеем е много висок - 93% от хоспитализираните с Ковид пациенти оздравяват. Гневът, мракът в душата, горчивина, песимизъм, обезверяване, страх, стрес – това разболява.
Високите нива на тревожност разболяват. Ковид и паника са един коварен дует!
Да, вирусът е тук. Да, той е опасен. Да, пазете се! И да, животът си тече.
Нека сме предпазливи, внимателни, разумни, защото безсимптомните пациенти без да знаят, излъчват в околното пространство достатъчно висок вирусен товар. Много хора не вярват в проблема, а в разни антивирусни концепции и извънземни конспирации. Мисля, че отговорното придържане към противоепидемичните мерки е важно и е по-важно от проявите на нарцистичен инат, за да се върнем по-бързо към нормалния ход на живота. Макар че светът, никога няма да бъде вече същият. И много хора намират това за тъжно и депресиращо.

Вярно е, преминаваме през голяма несигурност и в такива моменти съвсем не е ненормално човек да реагира самозащитно, с тревога или паника, с депресия или агресия.
Дистанционният контакт, наложен ни в много области, се отрази върху функционирането на човешката психика. А топлият, сърдечен и чисто човешки обмен не може да бъде заменен от никаква технология.
И затова много хора изживяват страховито пандемията, именно заради свързаните с COVID-19 психични проблеми.
На други обаче, ситуацията помогна да се вгледаме в себе си.
На повечето бизнеси пандемията се отрази тежко, растежът се забави и целият техен емоционален и финансов фон беше разклатен.
Но… това е животът. И от определен ъгъл всичко, което ни се случва е форма на тест. В условия на криза и подобен икономически натиск екипите, хората, семействата или се сплотяват или се разпадат.
В добрите случаи те се сплотяват.

Ние не знаем какво ни очаква, какво следва и дали изобщо това ще свърши. Защото се случват неща, които не могат са бъдат обяснени с чисто медицинската логика. А медийната истерия съвсем не помага, дори напротив. Това води до гражданска парализа, огромен негативизъм, апатия, която влече след себе си чувство за безсилие и отчаяние. Не е лесно, оосбено за възрастните хора, които са уязвими към COVID-19. И често самотни…
Нашите родители и възрастни близки имат нужда от нас. Нека им даваме цялата възможна любов и грижа на света, тук, сега, докато са живи и до нас... Те миличките, сега точно, наистина много се нуждаят от нашата подкрепа и помощ. Може би най-големият подарък, който може да направим на друг човек, е да проявим разбиране към страданията му, може би грижата и разбирането са другото име на любовта, кой знае...
Но това е положението. Имаме много за учене.

- Но някои уроци са много трудни. Върви дебат дали ваксината нарушава правото ни на избор. Как помагате на хората да се ориентират?

- Ето защо много внимавам на какви гледни точки давам медийна изява и кого каня в студиото, защото доста некомпетентни хора в ефир се упражняваха по теми, които изискват сериозна експертна позиция, научно базирана, а не имагинерна, неолиберализирана шарлатания и псевдонаука.
Тук нека припомним, че сме на последно място по ваксинално покритие и на едно от първите по смъртност.

Разбира се, че ваксината не ни дава 100% гаранция и част от ваксинираните хора, могат да се заразят, но също така е известно, че одобрените ваксини индуцират неутрализиращи антитела. Ето защо се очаква, че ваксинираните или няма да се разболеят, или ще карат заболяването по-леко. Но при всички положения, след срещата с вируса, има разлика, дали човек е ваксиниран или не ваксиниран. Един човек, който не е ваксиниран няма изградени неутрализиращи вируса антитела, а такъв, който е ваксиниран, има едно ниво на защита повече, сравнен към онзи, който никога не се е срещал с коронавируса.
Което ниво на защита обаче не дава 100 % гаранция за нищо.

Ако сте играли тенис на маса, знаете, че човек може да насочи хилката към топчето, но няма гаранции, че ще го удари. Още по-невъзможно е да се предскаже точката на евентуалния удар. Така, поне донякъде разбираемо, може да се опише принципът на неопределеността, открит от великия немски физик Вернер Хайзенберг, откривател също и на цялата квантова механика.

Според мен в тази ситуация е желателно човек да бъде внимателен и отговорен, отлично фокусиран, с ясна цел и да направи грижата за здравето си приоритет.
Организмът ни трябва да е здрав, максимално здрав и във форма. С добър имунен статус. Един силен, истински обгрижван организъм, качествено нахранен, спокоен, наспан, трудолюбив и раздвижен, е много по-ценно нещо от трета, бустерна доза ваксина, примерно. За да може да се бори по естествен път с всякакви вредители – вируси, бактерии, психичен стрес и токсични хора!

Вирусът е изменчив и мутира, гените на микробите са силни.
Имунитетът, който се създава от ваксината, е високо специфичен, но не носи гаранция, че човек е предпазен от повторно заразяване. От друга с страна след прекарана лека форма на Ковид-19 неутрализиращите вируса антитела се регистрират 6-7 месеца. После намаляват или изчезват. И никой не може да ни каже развиваме ли траен имунитет, който пази от зараза втори път или не. Всичко е много индивидуално.
Но антителата не са единственият щит на имунната система.
Имаме и ниво на клетъчен имунитет, насочен към унищожаване на вътреклетъчните микроорганизми, които не са достъпни за антителата.

Аз се ваксинирах и продължавам да бъда внимателна. От началото на епидемията до момента не съм спирала да работя нито ден, ефирите са ни на живо, през този период написах и защитих моя дисертационен труд в МУ София, Клиника по неврология. А също написах и книгата “Хвърчило към рая”.
Исках и искам да покажа на Лили, на детето ми, че съвсем не е задължително кризата да те парализира или смаже. Искам тя да вижда в реално време, реалните действия на човек, който въпреки трудностите опитва да гледа на нещата от птичи поглед и продължава да държи на фокус смисъл, оптимизъм, желание за полет и изобщо градивните неща. А не да потъва в драматични състояния от пасивно придобита безпомощност.

Защото с болка наблюдавам, как отговорът на въпроса “Какво бъдеще оставяме на децата си?” става все по-тъжен.