До преди няколко седмици, ако питахте някой политик или анализатор дали сме готови за дигитализиране на всички сфери от социалния живот, той щеше да ви се изсмее.

От няколко години в България усилено се водят дебати за внедряване или доусъвършенстване на т.н. електронно управление, електронно гласуване, дигитално образование, онлайн комуникации, електронна търговия и редица други електронни, дигитални, интернет и онлайн неща.

По-голямата част от дигитализацията обаче разполагаше с поне 10 „НО”-та. Никога не бяхме готови, винаги бяха сочени заплахите от преминаване към такива форми, най-вече по отношение на сигурността и по отношение на реалната (не)възможност за въвеждане и експлоатиране. Сред обсъжданите рискове бяха хакерски атаки, не достатъчна свързаност на хората в мрежата и обезпеченост с устройства, не добра информираност за начините за използване от обществото.

Оказа се, че България може да се дигитализира… за 3 дни. Неслучайно класическите социологически теории залагат като фундамент на социалната трансформация – кризата. Тази криза се появи едва загатвайки за мащаба си, когато на 31 декември световните медии съобщиха за заразен от неизвестна болест в Ухан, Китай. Никой, разбира се, не можеше да предвиди, че тази новина ще промени света. За съжаление първо го промени вирусът, а след това новината за него.

Последва мълниеносно развитие и както мнозина отбелязаха вече по всички страни в света малки и големи знаят дефиницията на математическия термин геометрична прогресия. В средата на февруари COVID-19 пристигна в Европа, а сега, месец по-късно, България се движи по сценария на Италия. С една съществена разлика – тук кризисните мерки дойдоха на по-ранен етап, което произведе един социален ефект, една трансформация, която едва ли някой е предвиждал или целял.

Докато т.н. „общество на мрежите“, както го нарича испанския социолог Мануел Кастелс, у нас по-скоро обхващаше социалния живот на българите, то днес обхваща всяка сфера от битието им. И тук е моментът да подчертаем, че ако не бяха правени подстъпи за дигитализацията, днес нямаше да можем да се справим така. Нямаше обаче и да успеем да се мобилизираме и променим колективно, ако не беше кризата – заплахата от пандемията COVID-19.

Днес имаме „хоум“ офиси, учим в облак, търгуваме и купуваме онлайн, разплащаме се онлайн, консултираме се или водим работни срещи онлайн или пък по телефона, властта осъществява своите дебати онлайн, излъчва пресконференции онлайн, комуникираме онлайн, четем всички новини и даже ги гледаме „лайв“.

Днес гражданите са призовани, но и предпочитат да платят сметките си онлайн. Това се дължи на факта, че от няколко години онлайн банкирането и институционалните възможности за плащане на битови сметки, такси на комунални услуги, данъци се развиха и хората свикнаха с тях.

Днес 89% от учениците се обучават в синхронна или асинхронна форма на обучение, благодарение на внедрените от няколко години „облачни“ класни стаи, но и поради високата обезпеченост с компютри, таблети и телефони в домовете ни. Защото учителите са обучени и дигитално грамотни и защото децата ни развиха тези способности, редом с първите си стъпки.

Днес купуваме онлайн, а куриер носи на адреса ни. Храната от ресторантите в условията на форсмажорни обстоятелства също спада към графа „поръчай“. Поръчаме техника, поръчваме лекарства, поръчваме козметика, строителни материали и всичко, което ви хрумне. Поръчваме, защото бяха развити хиляди електронни търговии и платформи за поръчки на всякакви продукти. Не на последно място куриерската мрежа се разрасна и адаптира към новите реали.

Днес работим в дома си – поне професиите, които се осъществяват посредством компютър – един сериозен сегмент от пазара. Комуникираме всички работни казуси онлайн в „коуъркинг“ пространства. Това е възможно, тъй като трудовият пазар се промени, професиите също.

Днес сме в течение с всичко, което се случва онлайн. Това е възможно заради електронните медии, заради „лайв“ излъчванията в социалните мрежи, заради реактивността на медиите.

Днес всички услуги по подаване на запитвания, сигнали, жалби и всякакъв тип документи се осъществяват онлайн. Дължи се на факта, че системата го позволява.

Днес предпазни средства като изолация, не означават алиенация /социално отчуждение/. Това се дължи на факта, че ние свикнахме да комуникираме от дивана до всички точки на света.

Не на последно място дигитализацията на нашето битие бива възможна изключително благодарение на мрежова обезпеченост, с която българската територия и населения разполагат.

Ако се замислите, всичко това изглежда като сценарий на научно-фантастичен филм и то не от далечното минало. Ако през 1995, че дори и 2000, някой ни беше казал, че можем да живеем онлайн, щяхме да му кажем, че е луд. 

И дори нашата дигитализация да не е перфектна, да има технологични проблеми, забавяния, прекъсвания, то със сигурност това е една огромна стъпка.

Как успяхме? Как всичко, което вчера за мнозина бе екзотика, днес е норма?

Имахме положени пътеки, по които ни беше страх да потеглим, изглеждаше ни неморално и неестествено да стъпим. Изглежда, че технологиите, освен толкова заклеймявани като социален риск, са в състояние да спасят едно общество. Успяхме, защото действахме навременно, успяхме, защото кризата трансформира всички вкупом, а не разчита на индивидуалните мнения и практики. Успяхме заради общата воля и… заради нуждата. Днес правим голяма крачка в развитието. Живеем в изключителни времена на опасности, които обаче са и предизвикателства, които ни тласкат към прогрес. И ако продължим да полагаме правилните пътеки, можем да преборим дори заплахи като биологичните. Коронавирусът изкара от нас нещо качествено различно, защото забравихме да говорим за себе си – днес, говорим за всички нас. Всички сме изправени пред угрозата на една смъртоносна болест, но сме по-свързани от всякога. И като комуникация, и като отговорност, и като общи цели.