„Чуйте децата, преди да е късно“. Тази фраза, изписана върху ученически протестен плакат, ще обобщи цялата истина около едно детско самоубийство, което разтърси пазарджишкото село Нова Махала. Едва на 18 години Билгин Алишев, жертва на „един твърде жесток свят“, посегна на живота си… и успя. Шокът от решението му накара съученици и близки на Билгин да потърсят справедливост чрез гласа си. Със серия публикации в интернет и протести те разгласиха твърденията си, че приятелят им е се е самоубил заради системен тормоз от страна на учителка. Макар в историята все още да има множество неизвестни, за децата от СУ „Кирил и Методий“ няма съмнение какво е довело дванадесетокласника до фаталното решение. Напротив, те са категорични, че продължили 5-години вербални атаки са последната капка, преляла чашата.

Какво знаем дотук накратко?

На 22 януари 18-годишният ученик Билгин Алишев е намерен мъртъв в село Нова Махала, община Батак. Полицията разследва случая като самоубийство, но паралелно се проверява и версия за склоняване към самоубийство. Смъртта на момчето предизвика силно обществено напрежение, а обвиненията бяха хвърлени еднолично към учителката му по английски език Елихан Хаджийска. По думи на децата, педагогът, години наред е обиждал и унижавал момчето, заради което той на няколко пъти споделил на глас, че в него нахлуват суицидни мисли.

Известно е още, че в деня на смъртта си Билгин е бил извикан на т.нар. „комисия“, на която е обсъждано поведението му след спор за ниска оценка. Съучениците му твърдят, че по време на срещата той не е бил изслушан. Точно обратното, бил подложен на натиск и заплахи, включително че може да не бъде допуснат до матури. Педагог от СУ „Кирил и Методий“ потвърди публично, че разговорът е прераснал в скандал и че момчето дори не е получило възможност да се изкаже.

Часове по-късно Билгин е изпратил снимка и прощално съобщение до своя приятелка, която го открива, когато вече е късно.

„Още не съм се съвзела. Аз съм готова да си подам оставката само заради това колко много лъжи се изръсиха по моя адрес“. Това пък са думи на Елихан Хаджийска, изречени пред репортер на Бтв. Учителката категорично отрича да е упражнявала тормоз върху самоубилото се момче.

Ръководството на училището и Регионалното управление на образованието в Пазарджик коментираха, че не са реагирали до момента, тъй като до тях не са постъпвали сигнали или жалби за тормоз. Противно на това обаче, учениците твърдят, че нееднократно са обръщали внимание относно  проблемите на Билгин и учителката по английки, като са търсели подкрепа от възрастните. Затова обвиняват директора Йордан Чалъков в бездействие и настояват за неговата оставка. Появи се информация, че самият той е депозирал молба за напускане още през декември.

Дни след трагичния инцидент, и вероятно в голяма степен заради натиска, упражнен от близки и съученици, държавният апарат се задейства. В училището са изпратени психолози, пуснати са анкети към децата, а Районната прокуратура в Пазарджик образува досъдебно производство за склоняване към самоубийство.

Твърде много общи неща

Трагичната история на Билгин остава частен случай, в който има множество неизвестни, които разследването може и никога да не изясни напълно. Какво точно е натежало в последните часове, какви думи са били чути, какви са били премълчани, и още въпроси, чийто отговори вече не са достъпни.

За близките му ще останат неизбежните мисли – какво се обърка, можехме ли да го спрем, можеше ли системата да реагира по различен начин?

Подобни въпроси обаче не се появяват за първи път... Те са последствие на всяка детска трагедия, зад която стои образователната институция като арена на натиск и санкции. Подобни неща се питахме и преди години, когато петокласник от пловдивското ОУ „Душо Хаджидеков“ сложи край на живота си след поредна ниска оценка по математика.

Дори десетилетия по-рано, когато друго дете – Петя Дубарова, един от най-ярките поетични гласове на поколението си, се самоуби след конфликт с училищната система.

Истината е, че тези истории са различни по време, контекст и мащаб, но ги свързва един и същ модел. Този на институция, която трудно приема, че властта и наказанието не са и никога няма да бъдат ефективен заместител на разбирането и подкрепата на личността и уязвимостта на детето. И това е как недъгавата система ражда системен проблем.

Всъщност, една от най-трудните реформи в българското образование – никога разписана в стратегии за развитие, никога измерима чрез индикатори. Защото е въпрос на личностно израстване. 

Част от учителите така и не успяха да скъсат с наследените от социалистическия строй похвати на власт, контрол и възпитание чрез страх. Затова същият модел продължава да се възпроизвежда десетилетия по-късно. Всички сме се сблъсквали с него – възрастният е безспорният авторитет, той никога не е в грешка. Ученикът има статут на обект, безгласният „участник“ в процеса. Постигането на дисциплина и послушание пък често се разбира като най-важното условие в целия образователен цикъл и по тази причина трябва да стане на всяка цена. Често чрез авторитарност, натиск, публично унижение, дори заплаха.

Всяко отклонение от определената „норма“ се наказва, а психичното състояние и личните граници на детето остават извън полезрението на така устроената система. Често извън фокуса на учителите, привърженици на този похват, остава и потребността от диалог, тъй като за тях той е по-скоро слабост или признание за провал на авторитета им.

Много учители никога не са обучавани да разпознават какво са тормоз, травма или психичен срив. Какви са индикаторите за тях. От педагозите се очаква едновременно да преподават, възпитават, балансират между контрол и поощрение, да бъдат психолози, без да имат нито инструментите, нито подкрепата за това. А когато реагираме неподготвени, хората сме склонни да прибягваме до ползването на познати модели. Натиск, мълчание, назидателност навярно са онова, което същите тези преподаватели са виждали в годините назад, когато са били ученици. И ненадейно са станали продукт на недъгавата система.

Проблемът, макар и да изглежда в отделните „лоши учители“, всъщност се свежда до нашия бит и култура. Те така и не се разграничиха истински през времето на прехода. След 1989 г. образованието се промени многократно, формално, но в някои класни стаи остана същата йерархия.

Тя обаче вече е тотално неприложима, защото дойде едно цяло ново поколение, което просто не я разбира. То има различна чувствителност, различни очаквания и различни изисквания към възрастните. То отказва да се адаптира към старото и отживялото. Няма да откликне на репресията така, както склонните да я използват, биха очаквали. Оценки, комисии, дисциплинарни мерки и морализаторство не са „езикът“, на който децата ще проговорят.

И те започнаха изискват промяна.

Затова да повторим: „Чуйте децата, преди да е късно“