През последните две години в Пловдив наблюдавам любопитна тенденция. Известни адвокати, хора с частна практика, солидни клиенти и още по-солидни хонорари, се явяват на конкурси за прокурори, започват работа в различни държавни агенции или в общинската администрация. 

Това се случва не защото въпросните юристи са си надвили на масрафа и са решили да поработят "на ползу роду", а защото държавата се превърна в най-сигурния работодател – стабилна заплата, бонуси, ясно работно време, дълги отпуски, много празнични дни и нулев риск. В някои сектори и от 5 до 20 заплати при пенсиониране. В частния сектор остава несигурността, конкуренцията, ненормираното работно време и все по-намаляващата възвръщаемост.

Днес работата „на държавна заплата“ вече не е символ на липса на амбиция и инициатива, а добре обмислена рационалност. Парадоксът е, че това се случва не в резултат на реформи, а на системен държавен натиск, който източва ресурсите на реалната икономика и ги насочва към бюджета.

Държавите чиновници - новата аристокрация

Заплатите в публичния сектор растат със скорост, непостижима за частния. Само за три години възнагражденията на държавните служители са се увеличили с над 40% и те вече са се превърнали в новата българска аристокрация.
В проектобюджета за 2026 г. са предвидими нови увеличения – с 12% за полицията и министерството на отбраната, /макар , че тази година те скочиха с близо 50%/, 18% за Висшия съдебен съвет /при заплати, които гонят 20 000 лева/, около 15 % в сферата на образованието и 5% за държавната администрация. И с просто око се вижда, че "преторианската гвардия" на държавата - полиция, прокуратура , съд,  отново е най- облагодетелствана. 

Средната заплата в администрацията вече надхвърля тази в частния сектор. Хората, който създава стойност, получава по-малко от тези, които създава регулациите. И ако някога „държавна работа“ означаваше по-ниско заплащане срещу стабилност, днес тя е по-добре платена, по-сигурна и по-безотчетна.

Текущите разходи в бюджета за следващата година надхвърлят 22 милиарда лева – цели 12% от БВП.

За сравнение: Естония харчи едва 4% от своя БВП за управление, а резултатите ѝ по ефективност, дигитализация и икономически растеж са несравними с българските. На този фон 6 -те милиарда за капиталови разходи , които най - вероятно няма да бъдат реализирани, звучат доста скромно.

Вместо да се свива / все пак живеем във века на технологиите и ИИ/, при всяко поредно правителство  публичният сектор набъбва като балон, изтласквайки частния бизнес. И то без никакви реформи. Всеки нов лев за чиновници идва от данъците и осигуровките на тези, които създават реална стойност. 
И докато осигуровките за бизнеса растат, а минималната заплата се вдига административно, държавните служители не усещат натиска – техните осигуровки се плащат от държавата, тоест от всички останали.

Така ножицата се отваря – предприемачите трудно намират кадри, защото хората търсят сигурност, не риск.

Работодателите увеличават заплатите, за да задържат служителите си, това оскъпява продукцията, цените растат, инфлацията отново се ускорява. А държавата отговаря с нови компенсации и социални плащания, за които взема нов дълг. Също така предлага увеличение на данък - дивидент и внедряванетона държавен софтуер, който веднъж вече се оказа неефективен. 

Само за 2026 г. дефицитът е между 7 и 10 милиарда лева, а новият дълг ще достигне 12 милиарда. През 2027 – вероятно 15.
Така, стъпка по стъпка, държавата върви към дългова спирала, в която работещият частник ще плаща не само за собственото си оцеляване, но и за комфорта на системата, която го натиска.

Експерти предупреждават , че вървим с бързи крачки към румънски или гръцки сценарий, но предприемачи смятат, че сценарият си е български, в който управляващите в стремежа си да се надцакат, ще съсипят добре функционираща икономика с допълнителна данъчна тежест.

Социализъм, но без досадната идеология

Най-ироничното е, че този процес не е резултат от леви политики. Правителствата идват с обещания за „реформи“, но харчат повече, обещават повече, назначават повече. Популизмът замени икономическата логика и е на път да потопи държавата.

България се превърна в държава, в която 650 хиляди души на държавна хранилка плюс 2.1 милиона пенсионери диктуват икономическия дневен ред. Това са над 3,5 милиона гласа, чийто естествен интерес е бюджетът да расте.
Срещу тях стоят 1–2 милиона данъкоплатци от частния сектор – разпилени, обезверени, често негласуващи.

Резултатът е предсказуем: всички партии наддават за любовта на избирателя с чужди пари.

Последен валс 

Няма реформа, която да е способна да обърне тази логика, докато системата се самовъзпроизвежда чрез бюджета. Няма икономика, която да устои на тази зависимост: Пари- електорат - пари Прим. Но също така официално социализмът приключи преди 30 години и поне половината българи трябва да си спомнят ясно какъв беше краят му. 

Докато обществото приема, че „държавата трябва да се грижи“, без да се пита с чии пари, ние ще продължаваме да затъваме. 
Докато всеки нов кабинет обявява по-голям дефицит като „социална отговорност“, частният сектор ще става все по-слаб, а свободата – все по-скъпа. Да, вероятно богатите ще продължат да танцуват под звуците на оркестъра като на Титаник, но в крайна сметка водата ще стигне и до тяхната палуба. 

Бюджет 2026 не мирише просто на социализъм. Мирише на държава, която умира бавно, удавена в собствената си зависимост.

На общество, което е заменило предприемчивостта с привилегии, а свободата - с фиша за заплата.

И когато дойде фалитът – нека не се чудим кой е виновен. Това ще е еврото! И Сорос, разбира се!