България гори, а държавата отново я няма. Гори Родопа, Сакар, Средна гора. Гори безмилостно и необратимо. А на фронтовата линия – вместо модерни хеликоптери и координирани въздушни акции има екипи от по двама пожарникари с камион, често без вода, без модерна екипировка, без възможност дори за спешна евакуация, ако ситуацията се влоши.

Те не влизат в огъня с техника, а със съвест и саможертва. Докато други обсъждат на кръгли маси колко души са „достатъчни“ за един екип, реалността е, че горите ни изчезват, животни загиват, хората биват евакуирани, а пламъците влизат през прозорците на домовете им, макар до скоро да са си мислели, че живеят далеч от бедствието.

Постове в социалните мрежи от самите огнеборци и различните синдикати разказват не само за недостига на хора, но и за безпомощността и липсата на лично защитно облекло, за усещането буквално да гасиш с ръце. В същото време от „високо” се мълчи.

Никой не отговаря защо България, за разлика от Гърция, Италия или Франция, не разполага дори с един противопожарен хеликоптер или самолет. Защо никога не се инвестира ресурс в първите критични минути, когато огънят може да се овладее? Защо системата продължава да се крепи на гърба на хората в униформи, а не на модерна техника и адекватна логистика? Защо някогашната „Гражданска защита“ беше премахната, а нова структура така и не се създаде? Защо днес вместо с организация, ние се борим с бедствията с патриотизъм и импровизация?

Най-страшното обаче е, че всичко това не е изненада. Пожарите не са „неочаквана стихия“. Те са ежедневни, ежеседмични, ежегодни. Те се засилват с климатичните промени, със сушата, с човешката небрежност. И въпреки това, държавата е напълно неподготвена. Наземната техника е остаряла, недостатъчна и неприспособена за терените, в които най-често възникват пожарите – пресечени и с ограничен достъп за автомобили.

Пожарникарите често са самотници в пламъците, изоставени от институции, които се сещат за тях само по време на церемонии или медийни изяви за поредния личен ПР. В някои случаи на терен се изпращат екипи от само двама души – при пълно съзнание, че това компрометира всяка намеса и застрашава човешки животи. Това не е просто грешка – това е системен срив.

Докато Европа лети с десетки противопожарни хеликоптери, дронове и специализирана техника, ние още спорим какви маркучи трябват. Докато другите страни имат добре координирани звена за ранно предупреждение и бази за бърза намеса, у нас все още разчитаме на телефон 112 и на това, че пожарът няма да е „голям“. И когато домове, ниви, гори и животи изгарят, никой не поема отговорност. Даже напротив - служителите на терен са оставени да носят чуждата вина с риск за собствения си живот, а държавата – да чака помощ от чужбина, защото „такива са ни възможностите”.

А ще излезе ли някой да поеме отговорност за това, че държавата е оставила системата без възможност за адекватна реакция? Кой ще отговаря, ако загинат хора, не защото са нямали шанс, а защото не е имало хеликоптер? Кой ще възстанови изгорялото имущество на хората? Кой ще спаси следващата планина, която утре може да пламне? Кой ще спаси горите на България?

Истината е, че димът от пожарите е само част от картината. Истински задушаваща е безотговорността, която трае вече десетилетия. И ако нещо не се промени още сега, през август ще броим още декари, ще търсим виновни, ще чакаме доброволци и ще четем същите прессъобщения. Само че ще има още пепел, още загуби, още хора останали без дом и още по-малко доверие в държавата. 

И проблемът не е просто организационен, щом става въпрос за човешки животи.

Снимка: СФС-МВР