През последните месеци темата „Македония“ не губи своята актуалност и постоянно е в дневния ред както на политиците, така и на обществото. А в края на миналата седмица президентът обяви, че ще свика Консултативния съвет за национална сигурност, на който да се обсъдят въпросите, свързани с начало на преговорите за присъединяването на Македония към ЕС. По този повод Trafficnews се свърза с адв. Станислав Станев, който има докторска степен по въпросите, свързани със Западните Балкани, и е с подчертан интерес по въпросите, отнасящи се до Македония.

 

- Адв. Станев, смятате ли, че свикването на Консултативния съвет за национална сигурност е сериозна заявка от страна на България за ангажираност по темата и това крачка в правилната посока ли е?

- Категорично не. Смятам, че свикването на този съвет е поредната проява на безсмислен популизъм по темата. Сигурен съм, че там ще се изприказват доста сладки и добре звучащи приказки, които в най-добрия случай ще имат нулев ефект по темата. А като се има предвид устойчивата неподготвеност на политическата ни класа по тези въпроси, се опасявам, че може и да има отрицателен ефект.

- На какво се дължи негативното ви отношение към този форум? Не смятате ли, че толкова важен въпрос трябва да се обсъди именно от този съвет?

- Нямам негативно отношение към този съвет, просто смятам, че в случая се използва по-скоро за пропагандни цели за вътрешна консумация, отколкото за нещо реално.
В закона е записано, че КСНС обсъжда въпроси, които са свързани с: външната и вътрешната политика на страната във връзка с националната сигурност; гарантирането на гражданския мир, обществения ред, правата и интересите на българските граждани; действията по пресичане или предотвратяване на възникнала опасност за националната сигурност.
Т.е. ако не очакваме Македония да обяви война на България или да прави диверсионни групи на българска територия, не виждам какво в рамките на закона ще се обсъжда на този съвет.
А ако се абстрахираме от шегите, стигаме до единствения очевиден извод: че вместо да се направи нещо реално по темата, се хвърля прах в очите на обществото или се прави опит да се притъпи усещането на обществото от някакво предстоящо решение.

- Какво смятате, че трябва да се направи? Откъде да се започне?

- Много неща трябва да се направят и кое от кое по-важни. Но най-напред трябва да осмислим грешките, които правим ние тук, отсам Осогово, да ги анализираме и след това да се опитаме да гледаме безпристрастно по въпроса и да търсим разрешение.

- Какво имате предвид? Нали на първо време искаме в Македония да посочват и изучават коректно историята?

- Точно историята е един прекрасен пример. Вярно е, че в Македония се учи фалшифицирана история. При нас обаче се учеше, а и още се учи манипулирана история. Т.е. те учат неща, които не са се случвали, а на нас ни се представят отделни факти, извадени от контекста по такъв начин, че да оставят грешна представа. Иначе казано, има разлика между фалшифицирана и манипулирана история, но резултатът и при двете е промито съзнание, което лесно се поддава на провокации и разпалване на омраза.

- Да, вие често критикувате българската историческа наука и България за това, че не се представя правилно историята и че вината в историческия спор е и наша. Можете ли обаче да дадете пример? 

- Разбира се, при това мога да ви посоча много очевиден такъв. В България често се сърдим, че край Вардар ни наричат фашисти. Аз лично съм бил свидетел на множество спорове по македонски телевизии по този въпрос. И всеки път, когато защитаващият българската позиция се аргументира, че не сме били фашисти, получава един и същи отговор „да, но знакови и уважавани български учени по история твърдят, че България е била фашистка държава“. Иначе казано, в Македония ни „затапват“ със собствените ни глупости. Докато в България не се направи реална равносметка и анализ на историческите събития и докато не изхвърлим старите коминтерновски лозунги от историческата наука, няма да сме подготвени за реален научен сблъсък. Иначе казано, има едно комунистическа мотика, която не сме спрели да настъпваме много десетилетия.

- Да, но спорът не е само за фашизма, македонците искат да си присвоят и Гоце Делчев. Може ли и трябва ли да го допуснем?

- Спорът е за истината. И докато в него (в спора) съществува лъжа, истината няма шанс. Но да погледнем върху Гоце Делчев. Никога не съм приемал за нормален дележа на тази личност. Гоце Делчев не е нито „наш“, нито „техен“. Гоце Делчев е общ, защото се е борил за свободата и благоденствието на всички – на общите ни прадеди; на тези, които са живели в Македония, но и на сънародниците им (ни) в Одринска Тракия. Всъщност, би могло да се каже, че Гоце Делчев е на цялото цивилизовано човечество, защото бидейки революционер, той е бил и хуманист. Става въпрос за личност от ранга на Левски, която за срамотите не е достатъчно популярна в България.

- Не сте ли прекалено черноглед? В България има улици, квартали, училища, които носят името на Гоце Делчев, дори и цял град.

- Да, така е, има. Но замислете се какво точно знаем за Гоце Делчев и колко от нас го знаят? Запитайте познатите си кой и какъв е той; къде е роден; за какво се е борил; кога е убит? Отговорите, които ще получите, ще смаят. Оказва се, че огромната част от обществото в България е чувала за Гоце Делчев, но само е чувала и единственото нещо, което знае за него освен името му е, че „си го делим“ с Македония. Запознати са отделни личности, които са ангажирани с темата, но те не са мнозинство. За сметка на това огромната част от българите много добре знаят кой е Георги Димитров, да не говорим че повечето от тях имат положително мнение за него, което е срам, тъй като става въпрос за най-знаковия национален предател не само за 20 век, но може би в цялата ни национална история. Изводът от горното е много тъжен и той е, че нивото на пропагадна обремененост (която неудачно наричаме образование по история) е на скандално от национална гледна точка ниво. Най-точното определение навремето го даде един мой приятел: българските учебници по история изглеждат така, все едно са ги писали враговете на България.

- Може би сте прав донякъде, но все пак учебниците по история претърпяха много корекции. Дори има обществено напрежение, че новите варианти подменят историята.

- Всъщност истината е коренно различна. Българските учебници претърпяха козметични промени, в които почти никакво място не намериха важни исторически събития и процеси. Много личности, чийто пример може да обогати поколенията продължават да отсъства. Вместо това половинчато се учат разни неща с ниска степен на актуалност и адекватност. А да не забравяме и, че системата се саботира отвътре. Много от учителите, които десетилетия наред са били облъчвани и са облъчвали с величието на редица предатели и предателства, и до днес продължават да намират начин да внушават нелепици на поколенията. Същите изпадат в дива ярост, когато си позволиш да кажеш истината или просто да посочиш, че тя бива укривана. Светлият лъч, който обаче все още не е достатъчен, за да измести отровния мрак, е в някои млади учители, които между другото, което преподават, успяват да вмъкнат и нещо важно, останало извън учебниците. Но тук става въпрос не за държавна политика, а за отделни, изолирани актове на патриотизъм у събудени млади учители, които не държат да възпитават погрешно поколенията.

- Да се върнем върху актуалните въпроси, свързани с Македония и отношението на България. Казахте, че намирате свикването на КСНС за излишно. Какво обаче смятате, че трябва да се направи и в какъв формат?

- Въпросът е изключително труден, защото в нашия двор, на Република България, има струпан твърде много боклук и не е лесно да се даде адекватен отговор на въпроса от кой край трябва да започне чистенето. Все пак смятам, че има някаква светлина в тунела – въпросът за правата на хората с българска идентичност в Македония е изключително важен и при адекватен подход към него, бихме могли да направим една стабилна крачка в правилна посока.

- Т.е. смятате за правилен подходът на България, която настоява за записване на българите в конституцията на Македония?

- Всъщност смятам, че това изключително грешена посока на разсъждение в рамките на една иначе правилна тема. От една страна промяната на конституцията не е лесен процес, който освен всичко останало трябва да бъде предхождан от сериозна обществена дискусия. Дори и някога да се промени, управляващите в Скопие ще вдигнат вой до небето (нещо, в което ги бива) и ще кажат, че са направили твърде много заради нашите искания и друго няма да се случи. От друга страна включването на хората с българска идентичност в конституцията ще означава, че официално се признава, че българите всъщност са нещо различно. Ако постигнем това, образно казано, ще сме се нокаутирали сами. Знам, че има и хора, включително там, които разчитат, че включването им в списъка с „припадници от народи“ може да им даде права и да им предостави възможности. Аз обаче смятам това за грешна насока на анализ. Постюгославска Македония продължава да възпитава и образова поколенията в антибългаризъм. През годините те са доказали, че законите и правилата не ги интересуват достатъчно, когато става въпрос за доктрина и идеология. Нелепо е да се мисли, че нещо ще се промени, преди управленският югославски чип да е препрограмиран с цивилизована идеология.

- В такъв случай трябва ли Македония да започне преговори и да стане член на ЕС?

- Това е въпрос, по който няма две мнения. Македонското общество, което е достатъчно изстрадало по време на югославския период и от посткомунизма има право да получи цивилизована среда за съществуване. И това трябва да стане възможно най-скоро. Друг е въпросът какви усилия трябва да положат управляващите в Скопие, за да се направи първата важна крачка. Във всеки случай за Македония е жизнено важно да влезе в ЕС преди Сърбия. И инатът на политическата класа в Македония води до извода, че управляващите там, предпочитат Белград да ги изпревари, за да могат да се поставят сръбски изисквания пред Скопие.

- Какво трябва да направи България, за да се излезе от този омагьосан кръг?

- На първо място трябва да се „събуди“. Има редица очебийни примери за това как властите в Скопие нарушават не само договора за добросъседство с България, но и цивилизования и добронамерен подход към съседна държава. Досега нашата държава се държеше аристократично, а крясъците на скопските пропагандатори проглушиха ушите на цяла Европа. Резултатът беше, че партньорите ни се затрудняват да разберат за какво става въпрос и затова отдават повече внимание на истериите. Стигна се и до абсурдната ситуация скопският външен министър да ехидничи по отношение на България по един недопустим начин. Тук е моментът да цитирам един мой познат, който се е занимавал дълго време с темата. Според него, колкото по-неадекватна е политиката ни към Македония, толкова по-слаба е държавата ни и обратно. За мое огромно съжаление, в момента са налице всички белези на безидейна слабост.

- А какъв е проблемът за нас ако бъдат започнат преговори?

- Има едно понятие - „критерии от Копенхаген“. Става въпрос за критериите, на които една държава трябва да отговаря, за да стане част от ЕС. Спомням си, че неадекватността на политическата ни класа беше толкова сериозна, че дълго време не се сещаха да ги споменат, а  после, „преписаха“ и започнаха само за това да говорят, без обаче да се аргументират със съдържанието на понятието. Но мисълта ми е друга. За да стане член Македония трябва поне да покаже намерение да постигне тези критерии. На първо място, трябва не просто да се откаже, но и да заклейми искрено езикът на омразата. Не може и не бива една държава да направи крачка към цивилизацията, когато „сърцето“ на политиците ѝ е пълно с отрова. Ако стане по този начин резултатът ще бъде, че ценностите на ЕС ще се „обогатят“ с югославска омраза. Аз лично не вярвам, че може да се получи някаква промяна в държавната политика, докато тя не го заяви лично. А управляващите и опозицията в Скопие постоянно се „изпускат“, че искат европейска Македония на омразата и конфронтацията. Цивилизована Европа веднъж вече направи грешката да повярва на сладки приказки. Югославия беше възприемана за галеното дете, помагаше ѝ се по всякакъв начин, но  ... Европа и Западният свят получиха болезнен урок. Оказа се, че докато помагаха на титовизма да се развива икономически, са субсидирали подхранването и израстването и на омразата. Доколко цивилизована е била Югославия, си пролича по начина, по който се разпадна – в кръв и насилие. Изводът е, че икономиката не може да излекува омразата и репресията. Именно от това трябва да се предпазят както хората в Македония, така и ЕС. Ние имаме ангажимент към нашите роднини в Македония и нашите партньори в ЕС да помогнем на Скопие да намери правилния път.

 

- Да, но за да се развива Македония, има нужда и от финансов и икономически ресурс, а ЕС дава именно това.

- Това е вярно, но познавайки философията на управляващите там, имам усещане, че ресурсите на ЕС ще се използват не за облагородяване на средата и подобряване на инфраструктурата и живота на хората. По-скоро ще се направи опит значителна част от средствата да бъдат „усвоени“ от тамошното задкулисие. А една немалка сума, предоставена от европейския данъкоплатец ще бъде използвана, за да се финансират манипулации, които подклаждат език на омразата. И резултатът от това финансиране ще бъде още по-агресивен език на омразата и социално напрежение върху тези от хората, които имат смелостта да обявят, че бидейки македонци, се чувстват българи. И македонските, и европейските граждани заслужават парите на последните да се използват за облагородяване на държавата, а не за финансиране на омраза, която сама по себе си води до бедност.

- Казвате македонците, които се чувстват българи. Това не са ли две взаимоизключващи се понятия?

- Не. Става въпрос за хора, които са се родили и са израснали в Македония, част са от нея и са нейни граждани. Но поради смелостта на своите родители или пък поради интелектуални причини са наясно, че са от български произход и затова се чувстват българи.

- И последно: защитава ли България достатъчно българите в Северна Македония?

- Категорично не. Може би най-точното определение на отношението на България към тези хора е, че те не просто са забравени, а откровено са предадени. Смело мога да кажа, че устойчивата политика както на Народната република, така и на посткомунистическа и сега – европейска България може да се дефинира като срам. Отделни светкавици или напъни по този или онзи въпрос не променят общата картина. Да не говорим, че в отделни случаи като общество биваме подвеждани да вярваме на фалшиви герои. Но дори и да сме погледнали към правилния човек или да се формулирали правилния извод. политиката на държавата може да се определи като недостойна. И въобще не е чудно, че все повече хора там са разочаровани. И дори и да знаят истината, не искат да прегърнат своята майка, защото са свикнали тя да ги зарязва на мащехата.