Агресията на Русия в Украйна свали много маски и видяхме измерението на демократичността и цивилизоваността на много хора. И хора, които от години назидателно проповядват морал, започнаха да правят паралел с войните в Бивша Югославия и конкретно Косово. Оставям настрана измеренията на морала, който се опитва да оправдае разрушенията и потоците невинна кръв, ще направя една кратка ретроспекция на това какво представляваше Социалистическа Югославия и защо се срути по този начин.
 
Непосредствено след края на Втората световна война конфликтът на Сталин със „Запада“ позволи на Тито да се намести на една много удобна постеля. Той запази комунистическия режим, който му позволяваше да троши костите на инакомислещите. Диктаторът започна да се прави на необвързан и дори оглави „необвързаните държави“, което му позволи да „цица от две цици“. Тези, които дойдоха след него, обаче нямаха неговата природна хитрост. Лека-полека дремещият великосръбски шовинизъм се разпали и се стигна до края на 80-те, когато Белград живееше само с една мисъл – как да направи от Югославия велика Сърбия. И тъй като хората в отделните републики не искаха и да чуят за това, а сърбите не желаеха да отстъпят от своя блян, се стигна до войните, в рамките на които в Европа се проля най-много кръв за последните десетилетия.
 
Та, да се върнем на мантрите за САЩ и Югославия/Сърбия. Истината е, че САЩ създадоха Югославия като икономическа среда и те въобще НЕ ИСКАХА тя да се разпада. Не искаха, защото им беше удобно да има една държава (а не няколко на нейно място), която да представлява сравнително голям пазар. Но неискането на САЩ не беше достатъчно, за да убеди нито сърбите да спрат да живеят в илюзии, нито хървати, словенци и т.н. - да се пречупят пред мечтите на Белград и те започнаха да се дърпат. Словения се отдели относително лесно от сръбския (защото това представляваше Югославия след Тито) плен, но при Хърватия нещата се изостриха. Потоци от кръв, хиляди жертви и разрушения навсякъде. В Босна беше още по-ужасно – там цената на усилията за „Велика Сърбия“ се изразяваше в шестцифрен брой погубени животи, повсеместно разрушения и огромни минни полета, които и сега, четвърт век по-късно продължават да отнемат човешки животи. Тук не можем да не споменем Сребреница, където през лятото на 1995 година, само за броени часове, сръбските части избиха няколко хиляди невъоръжени. А броят на пребитите и изнасилените не се знае и до днес.
 
Авторите на този „героизъм“ и до днес се тачат в Сърбия като герои, а човек може спокойно да си купи в Белград магнитчета с мутрите на убийците, застанали в героични пози. Държа да отбележа, че в рамките на тази война сърбите избиваха хора, които говорят същия език, играят същите хора, разказващ същите приказки на децата си и ги приспиват със същите песни. И до днес единственото оправдание на Белград за Сребреница е, че наоколо имало холандци, които били там и нищо не направили. Съгласен съм, че тази пасивност на холандските части е позор не само за офицерите и войниците, но и за държавата. Но този позор не може да оправдае убийците, защото не холандците ги караха да стрелят и колят беззащитни; не холандците карат сърбите сега да почитат убийците.
 
Агресивната мания на Милошевич да разшири Сърбия продължи и в Косово. В самото начало хората там реално не искаха да се отделят; не искаха да стават самостоятелна държава. Искаха повече автономия, включително и особено самостоятелна. В отговор на което получиха насилия. И въпреки това косовските албанци няколко години търсиха мирно разрешение на проблема. Техен лидер беше умереният и миролюбив интелектуалец Ибрахим Ругова, а не АОК. Белград обаче традиционно прие добронамереността за слабост и засили натиска. И именно това „роди“ АОК. Вълната от насилия на „изпадналото“ от Босна и Хърватия сръбско великодържавие се изля в Косово. Насилията над албанци станаха повсеместни и ... албанците хванаха оръжието. А най-потърпевши от всичко това бяха обикновените хора, включително сърби.
 
И тъй като „западът“ помнеше какво направиха сърбите в Босна само няколко години по-рано, прекрасно разчетоха „сигналите“ на това, което се готви в Косово. И при Милошевич се изви една дълга редица световни лидери и политици. Всички буквално го умоляваха да не прави глупости, да спре кръвопролитията, да даде шанс на хората да живеят мирно. Самозабравилият се диктатор обаче вярваше, че това е проява на слабост и няма да посмеят да направят каквото и да било. Когато тонът се втвърди Милошевич видя, че нещата стават зле. Тогава реши да изложи народа си на бомбардировки, под прикритието на които да довърши пъкления си план в Косово. Затова и самодоволно каза на представителя на НАТО „ами бомбардирайте ме“. И те го бомбардираха ... Но от бомбардировките не пострада нито той, нито кръволоците от приятелския му кръг. Действително, операцията на НАТО стана без разрешение на Съвета за сигурност на ООН. Тогава Русия наложи вето – явно тяхната цивилизационна философия намираше за уместно и приемливо хората да бъдат прогонвани от домовете на дедите си и да бъдат избивани само защото са различни.
 
Каквито и да са причините за това вето, то е факт. Факт е обаче и друго нещо. Непосредствено след края на бомбарировките руснаците решиха да покажат величието си. Едно тяхно подразделение, което беше в Босна, изостави мисията си и ускорено се придвижи до Косово, където завзе летището на Прищина. Никой не разбра защо го направиха и какви цели преследваха. Във всичките описани по-горе конфликти САЩ не искаха да се намесват. Както посочих, отначало те се надяваха Югославия да остане цяла. А след това Клинтън твърдо отстояваше позицията, че войната в Европа си е проблем на Европа и че не вижда нито една причина, поради която неговата държава да инвестира средства във военни дейности в тази част на света. Това, което го накара да преосмисли, беше кръвожадността на Милошевич. Когато информацията и кадрите със страдащи и избити хора стигнаха до САШ, общественото мнение принуди президента да се откаже от изолационизма, който беше декларирал. Това е накратко ситуацията в Югославия и причините за намесата на НАТО.
 
Днес ситуацията в Украйна е коренно различна. Твърденията за геноцид циркулират в две-три медии, обилно „наторявани“ от пропагандатори с емблеми на експерти. Един и същи текст започна да циркулира в профилите на хора, които повече и над всичко вярват на Путин. Хора, които пратиха децата си на запад, но мечтаят Путин да докара руската реалност в Украйна, а и тук. Истината е, че там, където се твърди да се е извършвал геноцид, Украйна няма ефективен суверенитет, а и реален достъп от години. И че ако наистина се е извършвал, негови автори са лидерите на ДНР и ЛНР, с чиято защита Путин се оправда, за да започне агресията. Истината е и, че на Путин не му пука двете „републики“, той иска Украйна. Иска я не като територия, а като колония. А тъжната истина е, че много хора в България, които обичат да говорят за морал, доброта, човеколюбие и православие, в момента стискат палци на чеченците да могат да избият колкото може повече православни. Искат да видят стъпкана в калта и унижена православна Украйна. И тук православието няма нищо общо – просто тези хора го използваха като маска. За съжаление ...