Мария е на 9 години, живее в Съединение и вече усилено учи английски.  Иска да напусне градчето,  в което е родена. Тя казва, че не иска да живее в България, защото тук е мръсно, няма деца, с които да играе и й е скучно.  В същото време политиците говорят за преодоляване на демографската криза, за младежки програми, за инвестиции. Какво ни чака, щом 9-годишно дете иска да избяга от тук, да се махне, да гради своя живот далеч от собствената си държава. Обречени ли сме?

Преди години хората обичаха селата, защото ги свързваха с детството си, с бабините гозби и онези топли летни вечери, в които след полунощ из улиците се носеха смях и песни. Бабите стояха и бъбриха на мегдана, бяха усмихнати и се закачаха с градските чеда, които често  ги посещаваха. Преди селото беше мястото, в което бягаш от градската шумотевица, а днес….

Тази романтична картина е безвъзвратно минало, защото всичко това е отдавна опустошено. От  красивия образ на селото няма и спомен. Дори бегла следа днес не е останала от селото преди пет-десет години. Тъжна констатация, която се засилва от факта, че изминалите години не са никак много, а дори напротив – става дума за съвсем кратко време назад.

На няколко километра от Пловдив времето е спряло. Хората живеят абсурдно! Там младите на по 20, 25 или 30 години се броят на пръсти. Голямата част от тях отдавна са избягали в големите български градове или в чужбина. Че какво да правят не село? Как един млад човек, който желае да работи и да се развива да остане в малкото населено място?

Първокласниците прекрачват прага на класната стая, но не поздравяват с усмивка учителката, а заявяват, че ще идват в училището само, за да научат английски и да отидат в друга страна. Те слушат родителите си, които с неохота и отчаяние описват ситуацията у нас и попиват всяка дума.

Обезлюдени и мръсни, днес в някои села дори е страшно. Там възрастните хора с болка и тъга разказват как са живели преди и как съществуват сега. Много отчаяно звучат сравненията, които хората по селата правят. Те с носталгия си припомнят изминалите години, в които са живели добре. За днес говорят с мъка, защото всеки ден кърпят краищата… Животът им е по-лош от преди и е целият в кръпки.

Преди години местните са имали поминък – препитава ли са се като са отглеждали животни. Земеделието е бил основен отрасъл, който се е развивал с бързи темпове. Към днешна дата хората не виждат никаква светлина в тунела. Дори да имат желание да поработят, те са твърде възрастни и изморени, за да го направят. Децата им, които отдавна са устроили живота си далеч от България, не могат да помагат, тъй като се прибират за по няколко дни през лятото.

В близките до големия град населени места местните разказват как кметове продават общинска земя на съвременни феодали, за да може те да строят хипермаркети, заведения и да развиват частен бизнес. А за черешка на солената торта, тези местни дерибеи не създават нови работни места, а в магазина наемат техни роднини. Млади майки разказват, че спортни зали биват закрити, защото са изместени от павильони за сладолед. Тези млади жени се възмущават, че дечицата няма къде да играят, защото двете люлки, които са направени след многобройни молби към кмета, не са достатъчни за всички деца.  

Бъдещето в лицето на децата се кани от младо да върви по чужбината, а ние все се надяваме тайничко, че младите ще „оправят” нещата.

Разказите с кошмарна нотка не спират до тук… В село, което е на около 5 минути път от Пловдив, всички българи споделят, че те са малцинството там. Управлението работи само в полза на циганите, които не плащат водата си, защото са най-верните избиратели по време на всички възможни избори. . Грабежите и убийствата са ежедневие в северозападните села. Отдавна малкият човек, срещу когото „работи” цялата държавна влат е убит и смачкан. Той се е примирил, че е чужд в собствената си държава, в своя дом, който е построил с двете си ръце.

Тези примери са само част от дълбоката пропаст, в която се намираме! Казват, че надеждата умира последна, но в българското село такава няма. Надеждата отдавна се е разболяла с болните и стари хора, които са останали там. Те са отчаяни, защото са им отнели хубавите дни, съсипали са поминакът им, отнели са децата им, като са ги принудели да отидат далеч, за да имат шанс поне да работят.

Но има и села в които  животът е като този  в Холивуд. Престижно да се живее в тях, защото, ако имаш къща там, означава, че си преуспял човек, който е постигнал много в живота си. Голямата вила в близкото село дава уют и спокойствие, далеч от градската суматоха. В богаташките села всичко е прекрасно. Там не може да се види тъжен човек, който разказва за отминали хубави дни. В лъскавите села всеки има работа, която най-често е в хубав офис в центъра на града, в общината. С бързите коли разстоянието от селото до града не се й усеща.  Дори хората се хвалят, че не стават жертви на задръствани, а се придвижват по-бързо и неусетно. Тези села дори са наричани квартали на града, защото думата „село” е сякаш обидна за лукса, който цари там. Все пак в България неслучайно село е синоним на мизерия и нищета.

Реалността е смазваща, но бъдеще като че ли няма. Бъдещето учи езиците на други народи, докато нашият бавно и мъчително се заличава като такъв. Какво ще се случи с нас, щом в първи клас нямат желание да учат кирилицата, а искат да знаят английския като роден език?

За тези, които ще ме обвинят в прекален песимизъм, ще пожелая никога да не свалят розовите си очила, за да не им се налага да се сблъскват с противник като Реалността. Поне в селата, които не са от „А” групата на холивудските, не е известно някой да е спечелил двубоя.

Автор: Симона Господинова 

TrafficNews.bg