След 27 години 10 ноември все още ни кара да се отнасяме към него като към непослушно дете. А всъщност отдавна е навършил пълнолетие. Искаше ни се вече „порасналият” 10 ноември да е взел нещата в ръцете си, да сме спрели да го дундуркаме, да го пазим от „лошите”... Искаше ни се надеждите и очакванията ни някак си да бяха започнали да виждат бял свят. А то...

От един нелогичен свят се втурнахме в абсурда. Онова, преди 27 години, имаше ОТ - ДО, ДА – НЕ, имаше параметър, в който човек можеше да се вмести и да потърси баланс. Това сега – няма. Грамадна част от онези, които помнят старото, твърдо го предпочитат. С всяко ново правителство носталгията се задълбочава.

Загубихме един свят, без да спечелим много.

Хаосът в обществения живот, икономическия, културния свят и човешката безпътица се увеличават. Раждаме мозъци, които отиват в чужбина. Погребваме родителите си с последните им скътани парици. Замисляме се дали с 20-те лева за театър да не си купим салам – не „Стара планина”.

Уж сме членове на ЕС, но институциите ни, също като футболните гамени, нямат характерния за западноевропееца усет коя е границата, която не бива да пресичат. Наумят ли си нещо в своя полза, властимащите не се спират нито пред конституция, нито пред закон, нито пред морал. Станахме странна държава, която съвместява несъвместимости.

Историята ни е превърнала в народ-бежанец. От Санстефанска България към същинска България като последици от военни конфликти. Приютили сме "отломка" от народ, подложен на геноцид в Османската империя. Третата вълна са белогварцейците, погнати от Великия октомври и последвалата гражданска война, а четвъртата е най-мътна. Тя влече бежанци не само от близкоизточна война, с която не граничим, но и африканци, и афганистанци, търсещи сигурност и поминък. Подминават богатите държави около Персийския залив и гледат към Европа. Символ и надежда. Транзитна България е просто досадна отсечка от пътя.

Каква я свършихме ние, строителите на най-съвременна България? Присъединихме се към НАТО и ЕС, без да приемем правилата на евроатлантическия ареал. Напротив, избуя най-уродливото от ориенталските нрави. Безброй убийства, знакови и незнакови, разчистваха предимно икономически интереси. Затова пък икономиката се срути. Според незнайния шегобиец - уж от ден на ден по-добре, но от година на година по-лошо.

Още не сме я докарали до бидонвилска бедност, макар че броят на клошарите, просяците и социално слабите расте. Направо се подиграхме с даровете на Аспарух, очертал с меч граници в кътче, по-благодатно от библейската обетована земя. Нищо повече от енергия няма във Вселената, а хлябът и водата стават ценност, по-скъпа от петрола. Цели 27 години нямаме идея за успешен стопански профил. Запуснахме земята, вместо да я превърнем в Персийски залив, и се влачим в тунела като през несвършващ проход.

Като че ли все повече заприличваме на общество, което не може да бъде регулирано. И ако за едно дете или един пубертет това е приемливо, макар и неприятно, то за 27-годишния 10 ноември това е много тъжно. Защото 10 ноември сега означава абсолютно недоволство на всички от всичко.

Мария Владова, TrafficNews.bg