Стоянка Станкова-Попова е бивша учителка, посветила живота си на просветителната дейност и образованието. На 15 ноември тя навърши своя 100-годишен юбилей – празник, отреден на малцина. По този повод е отличена с почетна награда от РИО-Пловдив за принос в сферата на учението и грамота от кмета на район Централен.

Родена през 1920 г.в селце в Сливенско, Стоянка живее в семейство, в което образованието е ценност. Тръгва по тези стъпки и постъпва в гимназия в Нова Загора. Година след завършването ѝ избухва Втората световна война. Мести се в Тополовград, където се обучава за педагогически профил. В края на войната се дипломира и започва работа в град Пловдив. Учителства повече от три десетилетия, била е директор на училищата „Стефан Караджа”, СУ„Св. Патриарх Евтимий“ и до пенсиониране в СУ "Христо Г. Данов". През годините е преподавала по Български език и литература и История.

В момента Стоянка живее в Пловдив със своето голямо семейство и се радва на внуци и правнуци.  Ето какво споделя Стоянка Станкова-Попова за своя живот и мисия :

–На тези години какво придава смисъл на живота Ви ?

–Работата и децата дават смисъл на живота ми. Сега и голямото ми семейство. Здравето трябва да се гледа и да се живее добре.

– Посветила сте голяма част от живота си на образованието. Какво значи за вас професията Ви?

–Професията се превърна в моя живот. От детинство съм живяла с учители. Вече 44 години съм пенсионерка, но непрекъснато следя как учат децата– моя син, внуците, сега и правнучето ми. Тя ми даде спокойствие, може би затова съм жива толкова години.

–Как провокирахте интереса на децата, когато преподавахте преди години?

–Обичах да контактувам с учениците, повече беседвах с тях. Нашият народ е любознателен. Учениците влизат в класните стаи с желанието да се учат, интересуват се. Особено в педагогическото училище преподавахме на деца предимно от селата. Идваха ученици от Родопите, Смоленски окръг, Пазарджишки окръг да се обучават за учители. Учех младите да обичат професията си, да обичат и децата, защото те трябва да ги възпитават. Помня колко жадни за знания бяха– дошли тук, за да се научат. С голямо желание ставаха учители.

–Как Ви помнят вашите ученици?

–Наскоро ми се обади една моя ученичка по телефона и ми каза „Много те обичам, другарко Станкова”. Снощи пък ми позвъни друг мой ученик от Велинград, за да ме поздрави. Много се обичахме и уважавахме. Винаги съм се отнасяла с тях като майка.

–Вие говорите с ентусиазъм за литературата. Коя е вашата любима книга?

–Спомням си, най-напред прочетох първия роман на Йордан Йовков – „Чифликът край границата”–тогава го печатаха във вестника. Аз бях в прогимназията. Този роман ме насочи към Йовков и голяма част от творчеството му съм прочела. Той има особено хубави разкази.

–Каква е Вашата тайна за здраве и дълголетие?

–Нямам тайна. Живяла съм скромно и съм работила с много любов професията си. Това е – човек трябва да е спокоен. И аз даже се учудвам, че стигнах тази възраст. Нямали сме столетници в родата, моите родители си отидоха млади.

–Кажете ни за уроците на живота, които няма да забравите?

–Аз раснах между двете войни. Тогава се формирах и това нещо оказа влияние. Родена съм след Първата световна война, когато хората живееха много бедно, но въпреки това обичаха България.

–Какъв е съветът Ви към младите хора?

–Обичайте семейството си и Родината. Не забравяйте за културата и  бъдете ученолюбиви! Отглеждайте децата си добре и направете така, че България да пребъде. 1300 години тази държава съществува, нека не изчезва през вековете.

–Като човек, живял вече един век, какво според Вас остава неподвластно на времето?

–Винаги остава любовта..