Живеещият в Сингапур пловдивски творец Живко Гиргинов тези дни привлече на световните медии с кампанията си да събира счупените велосипеди по улиците на града-държава и да ги връщав базите на компаниите-производители. Той е Музикалното училище и впоследствие АМТИИ в Пловдив с “Музикална педагогика” и „Пиано”, съобщава PlovdivTime.bg

Изучава телевизионно операторско майсторство в програми на USAID ProMedia, дигитална кинематография във Филмовия и Телевизионен Университет “Конрад Волф” в Потсдам-Бабелсберг (Германия), филмова кинематография  в Университет Сорбона 1 – Националния аудиовизуален институт в Париж. От 18-годишен работи в телевизии като оператор и монтажист, първоначално в пловдивските телевизии “А&K”, “Евроком” и “Европа”, впоследствие в “М-САТ” и bTV.

 Междувременно снима филми с “Кулев-филм продакшънс”, филми и рекламни продукции с “Камера” ООД. Участвах във филмовия екип на “Уорнър брадърс” с режисьора Жан-Пиер Жьоне и главния оператор Тетсуйо Нагата във филма “Micmacs”.

По-късно преподава лекции по „Съвременни цифрови продукционни технологии” в Академията за кино, телевизия и интернет-комуникации в София, за чиито студенти съставя учебник „Дигитална кинематография и съвременни продукционни технологии”.

През годините, заедно със съмишленици успява чрез реверсивен инженеринг да създаде много и различни реално функциониращи протипи на периферна апаратура и снимачна техника, която по онова време не е достъпна в България поради астрономичните цени:  със Светлин Кърлов правят първия телепромптер в Пловдив (1999 г.), филм-рекордер за трансфер на видео дирекно върху позитивна кинолента и виртуално студио; с Георги Врабчев – устройства за стабилизация на камери “Slideman”.

През 2007 г. конструира първия в България риг за стереоскопично 3D снимане с видеокамери. За тези и още други технологични постижения, през 2017 г. Живко Гиргинов е удостоен с американската награда “Индустриален Иноватор” в категория “Телевизионни технологии” на медийния консорциум “NewBay”, обхващащ над 60 печатни и дигитални списания и публикации, 100 интегрални уебсайта, 100 конференции и технически изложения, достигащи до 10 млн професионалисти от над 100 държави. Гиргинов все още не е женен и се радва на живота.

- Как се озова един пловдивчанин в Сингапур?

- След дългогодишни наблюдения и натрупани разочарования от родната ни българска действителност, и след кратък размисъл, през 2009 г. реших да емигрирам.

Вече бях работил в продължение на доста години като телевизионен оператор в „Новини и актуални предавания”. Това ми даде възможност служебно да се срещам лице в лице с политически фигури, силни на деня, служители от всички държавни и частни сектори,  администрация, обикновени хора от градове и села, ежедневно.

Това са буквално хиляди репортажи, стотици документални филми, интервюта, анкети, преки включвания от горещи точки от всяко кътче на родината ни. Едно след друго правителства се сменяха пред очите ми, а ние в новините отразяваме всичко. Стандартът  на живот пропадаше ден след ден, повечето хора в обкръжението ми рефлектираха негативно, това се отразяваше неблагоприятно и на мен. Натрупвах професионален опит и признание, но без адекватно стимулиране.

По време на една командировка във Виетнам по отразяване посещението на правителствената ни делегация там, останах силно впечатлен или по-скоро изумен от азиатската действителност, така силно контрастираща на нашата родна. В онзи момент вече знаех, че един ден ще живея някъде в Азия.

Година по-късно, в кафенето срещу НАТФИЗ се срещнах с една приятелка – Елена, която се беше върнала от Сингапур за лятото. Тя накратко ми разказа за островния град-държава и спонтанно ме покани на гости; аз приех, взех назаем от приятели 1000 лв., натъпках едно малко куфарче с летни дрехи и не след дълго се озовах на едно място, където всичко е наопаки, подобно на Алиса в Страната на чудесата.

- Разкажи повече за тази инициатива с колелетата на Сингапур...

- През първите няколко месеца на 2017 г. около 40 000 велосипеди за публично ползване под наем бяха буквално изсипани по улици, паркове и жилищни комплекси из цялата страна. Трите частни фирми с китайски капитал се възползваха от вакуума в регулациите на Транспортното ведомство (LTA), но след броени седмици колелетата започнаха да се чупят, поради ниското производствено качество, интензивна употреба и влажния тропически климат.

Фирмите обаче не бяха предвидили ресурси да ги събират и в продължение на месеци повредените и неизползваеми вече велосипеди лежат по тревни площи, тротоари и междублокови пространства.

Обществото реагира остро, но предимно и само като публикации в социалните мрежи и в частни индивидуални разговори. След като бях сигнализирал за повече от 200 повредени колелета в продължение на 7 месеца, но фирмите така и не ги прибираха, един ден аз реших да наема и шофирам сам камион и собственоръчно да събера колкото мога от тях, като ги разтоварвах на място, известно на фирмите-собственици.

 Към следващите ми курсове с камиона се присъединиха още доброволци и така инициативата ми придоби гласност, попадайки в полезрението на политици, медии и обществеността. За моя радост, всички те ме подкрепят, поздравяват и насърчават, а въпросните фирми се принудиха да предприемат мерки, които по начало бяха длъжни да изпълнят.

- Явно си дейна личност, разкажи има ли други инициативи, с които си се захващал там – в Сингапур, но са останали извън фокуса на публичното внимание?

- През 2016 г. организирах и дирижирах единствено по рода си едновременно изпълнение на 25 пианисти зад 25 красиво декорирани пиана в кръг, в рамките на премиерата на международния арт-проект “Play Me I’m Yours” в Сингапур.

Тъй като пианата бяха ситуирани минути преди събитието, нямаше никаква възможност за предварителни групови репетиции, така че изпълнението беше импромптю. Поради големия успех, арт-комплексът “Esplanade” ни покани за повторно изпълнение.

В седмиците преди дебюта лично акордирах всяко едно от пианата в старинен “неравномерен” строй (Ла = 432 херца), в който са звучали фортепианата и клавесините от 17-18 век. Целият проект беше на доброволни начала, без никакво заплащане, като аз поех всички организационни разходи за него. 

- Какво работиш там и какъв път извървя, докато намериш своето професионално поприще в тази екзотична за европейците държава?

- Съчетавам натрупания си медиен опит, както и този като оператор на игрални филми, с преподавателска работа в местната  Singapore Media Academy, за която разработих национална програма от 4 модула, одобрена от Министерството на образованието и Агенцията за развитие и квалификация на работната сила (WDA).

Работя също като преподавател по пиано, тъй като имам бакалавърска диплома и опит в това. Част от времето си посвещавам на мои собствени проекти в областта на иновативните кино-технологии по направата на действащи прототипи.

Отделям време и за обществено-полезна дейност, участвам в граждански структури, подпомагащи поддържането на обществения ред и сигурност – това са нещо като доброволни отряди, които наред с полицията извършват патрули из града. Ходя на курсове и се старая да разширявам знанията и опита си “латерално”, а не само “вертикално”.

Всеки ден при мен е различен от предишния - още от телевизионната си дейност съм привикнал на тази динамика и трудно мога да си представя да работя монотонна работа на бюро от 9 до 18 часа всеки ден.

- Какво те накара да предпочетеш да останеш там, а не да се завърнеш у дома?

- Повечето ми лични приятели през годините емигрираха в чужбина, един по един. Част от тях останаха в София, където обаче аз не желаех повече да живея и работя. В родния Пловдив вече бях работил за и във всички телевизии и не исках да изпадна в повторна стагнация, въпреки че имах всички удобства – жилище, вила, кола, родители около мен.

Също така, студените зимни и есенни месеци влияеха неблагоприятно на активността ми, аз съм топлолюбив поначало. Като за пловдивчанин, който не желае повече да живее и работи в София, изглеждаше, че единственият изход за мен е през летище София. Животът е кратък, а има толкова много да се види и пробва – за целта човек трябва да се осмели да напусне зоната на личния си комфорт… или дискомфорт.

- Как се адаптира, какво бе най-голямото предизвикателство към теб?

Аз съм адаптивен. В лекциите по психология в Академията ни учеха, че основен признак за интелекта е възможността му да се адаптира към нова и постоянно променяща се среда. Например езикът – първоначално аз си мислех, че “знам, говоря и разбирам английски” – дотолкова, доколкото сме го изучавали в училище и в университета.

Когато се озовах в Сингапур обаче, се оказа, че тукашния английски, наричан Singlish (от Singapore English = сингапурски английски) е смесица от китайски диалекти (хокиен, кантон, мандарин и др.), малайски и индийски думи и изрази, и всичко това залято с гарнитурата на местния акцент, при който повечето от думите се съкращават и изговарят ускорено, в ритмиката на китайско сричкоотделяне и интонации.

Сега, след десетина години вече, по думите на местните – в говорния Singlish акцентът ми звучи почти така, сякаш съм роден и израснал тук. Това е високо признание за мен, но по-важното е, че липсата на езикова бариера ми дава по-непосредствен и пряк контакт с местните хора и тяхната култура.

- Наложи ли да се откажеш от нещо, което тук в България е било част от ежедневието ти, за да продължиш там?

- Пристигайки в Сингапур, ежедневието ми се промени рязко. Получи се нещо като рестарт на целия ми живот, заедно с привичките ми – запаметените навици от „предишния” ми живот трябваше да се трансформират из основи.

Например, нямаше как да имам личен автомобил, както беше в България.  В Сингапур, за да притежаваш кола, трябва да си в състояние да отделиш поне 150 000 синг. долара (около 180 000 лв.), което не включва допълнителните разходи като пътна такса, данък, застраховка, гориво, паркинг и пр.

За същият тип автомобил в България сумата би била около 15 000 лв., а може би и по-малко. След 10 години автомобилът трябва да се предаде на скрап задължително. От тази година броят на МПС-тата вече няма да нараства, тъй като капацитетът на инфраструктурата е достигнат и се преминава към екологични алтернативни варианти за транспорт (car-lite society) – споделени велосипеди, споделени електромобили, персонални интуитивно-управляеми мобилни устройства, автопилотни превозни средства и пр.

За сметка на това, градският транспорт в Сингапур е евтин, бърз и изключително ефективен – електронно таксуване с карта, чистота (не се допуска ядене и пиене), автобусна спирка средно на всеки 300 м, следващ автобус или метро-влак на всеки 4-5 минути, някои автобуси се движат по магистралите, има и нощни линии, от единия до другия край на страната се достига за малко повече от час.

Общо взето, с градски транспорт ще пристигнеш по-бързо и евтино, отколкото с личен автомобил. В автобусите и метрото не е прието да се говори на висок глас. Възрастни хора, инвалиди и бременни жени се ползват с привилегировани места. Интересна подробност е, че местните не отстъпват място на правостоящите жени, ако не са възрастни или бременни.

Аз все още го правя – под влияние на европейската култура и навици, както съм научен, но много често се получава конфузна ситуация, при която жената явно се чувства леко засегната. При разговори с жени приятелки съм установил, че те действително се притесняват, когато мъж им отстъпи място – „Какво – изглеждам дебела ли (като бременна), или твърде възрастна?!”

- Какви са хората, с които работиш? Как те приеха, защото за тях вероятно си доста необикновен и различен?Разкажи повече за Сингапур – какви бяха първите ти впечатления, как се промениха те през това близо десетилетие, което живееш там?

- Визуално ми личи, че не съм местен, разбира се. Нас от бялата раса ни наричат “Caucasians” – въпреки че европеидната раса нямаме много общо с планинския район Кавказ на изток от Черно море; наричат ни и “angmoh”, което от хокиен диалект се превежда буквално като “червенокос”.

Все още се усещат някои исторически предразсъдъци, остатъчни от времето на британския колониализъм в Сингапур – не мога да го нарека “расизъм”, но със сигурност има определени стереотипни очаквания, че “щом си бял – значи трябва да си много богат”.

Първоначално, когато английският ми акцент беше все още с “европейско” произношение, при всеки опит за сделка от каквото и да е естество предлаганата цена на стоката или услугата се завишаваше значително.

Когато обаче говориш на местния Singlish-акцент, нещата се променят и цената се придържа в рамките на приемливото. Това беше допълнителен стимул лингвистично да се адаптирам още по-добре.

Много характерна черта на местните е, че се усмихват постоянно, особено младото поколение и то когато младежите са по двойки или в компания. Вероятно всеки от тях си има лични и служебни проблеми, но това не личи в поведението.

Общото впечатление е, че сингапурците са щастливи хора. Лъжата е рядкост – изумявал съм се от множество случаи, в които вместо да се премълчи нелицеприятната истина, тя се споделя, макар и с видимо неудобство.

Всяко училище и детска градина има собствен облик, стил, герб, знаме, лозунг и униформа със значка, учениците са задължително в униформа – до пети клас за момчетата са допустими къси панталони, от 6 клас – дълги панталони.

Учениците се поддържат в постоянна заетост, понякога почти 12-часова – след училище посещават занимания по музика, чужд език, спорт, избираеми предмети и пр.

Макар и учтиви, азиатците почти никога не се ръкуват, дори при първоначално запознанство и представяне. Малайците са мюсюлмани – мъжете се ръкуват, но жените – никога. Мъжете индийци също се ръкуват, но жените – не.

Всеки един предмет, който се подава на друг човек, като знак на уважение се придържа или с две ръце едновременно, или с една ръка, докато другата поддържа китката отдолу. Не е прието погледът да се задържа втренчен в човека отсреща по време на разговор. При кихане не се пожелава „Наздраве”, както правим в България. На погребение се носят бели дрехи, музиката е весела и никой не ридае.

Движението по улици, тротоари и дори ескалатори се извършва вляво, т.е. обратно на това у нас, в България. Ескалатори има дори под открито небе, не мога да си обясня как продължават да функционират в тропическите мусонни дъждове.

Независимо дали вали или не, тротоарите на улица “Орчард” се мият с пароструйки всяка нощ, за целта се изливат 3000 литра вода, ежедневно. Стъклата на светофарите, както и пътните знаци се мият ръчно с гъба, закрепена на дълъг прът. Всички тревни площи се косят редовно с ръчни косачки и бензинови четириколесни машини.

В асансьора съседите общо взето мълчат и не си досаждат с учтиви разговори, но има и случаи, в които някой ще те попита: “Как си? Между другото, какъв наем плащаш за апартамента, който наемаш?”

Видеокамери има буквално навсякъде –охранителни CCTV, на пътна полиция (която в превод се нарича Ведомство за наземен транспорт) и на Полицията (за превенция и разследване на криминални събития). Наскоро бяха инсталирани допълнително 100 000 полицейски камери.

Сингапур е на второ място в света след Токио по сигурност и безопасност. През 2016 г. полицията отчете 135 цели дни в годината без нито едно престъпление (включително джебчийство, кражба, взлом или друго нарушение на реда).

Тежковъоръжени антитерористични формирования патрулират из града и в транспортната мрежа. Личната карта се носи задължително от всеки и се представя при проверка дори при посещение на административни сгради или частни жилищни комплекси.

Сингапур е нация, в която кулинарията заема централно място като удоволствие в живота. Кулинария, но не в домашни условия, а в ресторанти и други обществени места за хранене (фудкортове). Хранителното разнообразие е умопомрачително, но предимно се набляга на морска и месна кухня.

Салатата тук е рядкост и се предлага най-вече заради чужденците и туристите. Хляб в менюто не фигурира, но се продава в магазините. Общо взето, местните не консумират алкохол и не пушат, за разлика от туристите-чужденци.

 

- Разкажи истории – забавни, поучителни, тъжни, преживени и видяни от теб, и които споделяш, когато се прибираш у дома?

- Първият ми ден в Сингапур. За да спре автобуса – трябва да помахаш с ръка като на такси, иначе подминава спирката, дори и да има хора на нея. Подминават ме три автобуса, докато се усетя да помахам. Качвам се в автобуса от задна врата, без да знам, че трябва да стане само от предна.

Всички пътници се втренчват в мен, опитвам се да се таксувам на електронното устройство, то изпищява неодобрително пет пъти, приемам го за нормално. Шофьорът ми маха, а аз не разбирам какво иска от мен и дружелюбно му махам също.

Пътниците започват също да ми ръкомахат, аз и на тях отвръщам приветливо с ръка. Накрая шофьорът махва отчаяно и се заема да шофира. На другата спира слизам, пътниците ми махат за довиждане, на свой ред – аз на шофьора, а той ми маха с ръка да се махам.

Веднъж станах свидетел на следната случка от разстояние.

Водач на автомобил спря насред оживено кръстовище на зелен светофар, излезе и с риск за живота си се притече на помощ на сляп пешеходец с бял бастун, който пресичаше също на зелена светлина, но се беше отклонил в посока към профучаващите коли.

Светофарът  се смени, но никой от насрещните автомобили не потегли, защото водачите забелязаха случващото се и изчакаха шофьорът-герой да се върне в колата си и да потегли.

- Имаш ли приятели от България, от Пловдив, с които поддържаш връзка там? Хора, които живеят там имам предвид!

- Познавам и други пловдивчани, живеещи в Сингапур. Българската общност наброява около 500 души, по повод на български празници се организират събирания, но малка част успяват да присъстват.

За разлика от другите български общности в света, нямаме посолство в Сингапур, училище, български ресторант или православен храм. Един път в годината българският посланик в Индонезия посещава Сингапур за един ден и с това се изчерпват функциите на българската държава към нас.

 - Попада ли във фокуса на вниманието на сингапурските медии България? Гледал ли си репортажи и какъв е имиджът на страната ни там?

- България не попада в материали на местните медии, с две-три изключения за последните десетина години, когато се цитират събития с участието на българи  – например фотография на българин, спечелила конкурс преди две години. Наскоро заловиха двама българи, които пристигнаха за няколко дни като „туристи” и обраха банкомат, монтирайки скимерни устройства.

Разбира се, заловиха ги на следващия ден и вече лежат в затвора. Наскоро пък моята доброволна инициатива за репатриране на велосипеди придоби популярност и се радвам, че поне в този случай българската ми националност се споменава в положителен контекст.

- Мислил ли си за завръщане у дома?

- За годините ми, прекарани зад граница, качеството на живота в родината не се е подобрил, по мнението на почти всичките ми роднини, приятели и познати. В родния ми Пловдив наскоро багери незаконно събориха сградата на клавирна катедра на ул. “Цар Асен”, в която израстнах като пианист, а беше паметник на културата с местно значение.

Баня “Орта Мезар”, до която живеех в детството ми, Тютюневите складове и много други безценни обекти, иначе под формалната закрила на закона, бяха оставени на произвола да изгорят и да се разрушат.

Трагичната съдба на кино “Космос”, в което израснах като киноман, и на художествената галерия на ул. “Гладстон”, където майка ми работи 20 години и не пропусках изложба или концерт, са в плачевно състояние и под заплахата от унищожение.

Следя новините от България ежедневно. Част от приятелите ми в социалните мрежи споделят, че често са цензурирани поради публично изразяване на гражданска позиция по текущи теми. Всеки един от тях има по един резервен аватар-профил, за случаите, в които репресивния апарат блокира основния им профил.

В обозримо бъдеще не виждам причини, които да ме мотивират да се завърна за постоянно.