С полагане на венци и цветя, днес в Пловдив бе отбелязана 171-та годишнина от рождението на Христо Ботев. Ритуалътпред паметника на поета-революционер в Цар Симеоновата градина се организира традиционно от Община Пловдив, като част от календара на културните събития на града, с участието на почетна рота, венценосци и военен духов оркестър от пловдивския гарнизон.

На церемонията присъстваха Председателят на Общински съвет - Пловдив Савина Петкова, заместник-кметът по култура и туризъм Александър Държиков, бригаден генерал Явор Матеев, заместник областният управител на област Пловдив Димитър Керин, заместник-областния управител на област Кърджали Никола Чанев, директорът на ОД на МВР Пловдив старши комисар Атанас Илков, кметовете на райони, общински съветници, Общественият посредник на община Пловдив, представители на общинската администрация, политически партии и обществени организации, детския отбор на ФК „Ботев" Пловдив, Съюза на офицерите и сержантите от запаса, медии и граждани.

Словото за делото и живота на великия българин бе произнесено от Димитър Минев – директор на Народна библиотека „Иван Вазов". Водещ на церемонията бе актьорът Петър Тосков.

Слово на Димитър Минев (пълен текст)

На днешния ден се навършват 171 години от рождението на една от най-значимите личности в българската история – поета, писателя, журналиста и революционера Христо Ботьов Петков, по-известен като Христо Ботев.

В каквато и последователност да се поставят тези прояви на Ботев, те винаги са изключително важни и значими и не могат да се степенуват. Гениален поет, изключителен писател, ненадминат публицист, непримирим и недостижим хъш и бунтовник.

Роден в Калофер точно на Рождество Христово/25 декември-стар стил/, той идва на този свят не само с името си, но и с мисията на Спасителя, да се врече и жертва за Отечеството и народа си и да стигне до своята Голгота едва 28 годишен.

Творчеството на гениалния поет, макар и не особено голямо, но изключително по художествените си качества бележи най-високата точка в българската предосвобожденска епоха, прехвърля границите на националната култура и придобива общочовешка значимост.

Но Ботев е не само голям поет, той е и ярък публицист, който успява с талантливото си перо да увлече и приобщи своите съвременници към един нов революционен идеал. Въоръжен с изящната си българска реч, с острия си и точен език, той успява да продължи делото на Апостола и да запали искрите на надеждата и увереността, че българите сами могат да отхвърлят робството с бунт и революция.

Започва един от най-величавите и трагични моменти от българската история – подготовката и избухването на Априлското въстание. За краткия си и неспокоен живот Ботев е избрал доброволно и с ясно съзнание саможертвата в името на жадуваната от всички свобода.

„От сичкото това, що казахме дотука, ние не можеме да направиме друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашия народ се състои в революцията. Който има уши, той нека чуе. Нашата революционна партия скоро ще покаже де е, какво е и какво иска..." – изповядва Ботев.

Само за няколко месеца от юли 1875г. Христо Ботев оглавява революционния комитет в Букурещ и успява да запали с огненото си слово и несломим ентусиазъм много  съратници за общото дело – революцията. Но спечелва и немалко противници и не последователи на бунтовната дейност. Част от апостолите го изоставят и се преместват в Гюргево. Той не е член на Гюргевския революционен комитет, но се смята за част от „революционната партия" за освобождение на България и затова се заема да помогне с каквото умее за революцията. С младежкия си ентусиазъм се хвърля да организира въоръжена чета, която опитни хайдути-воеводи да поведат в неравната битка.

„Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни – разказва Иван Вазов – Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща – да навижда, да разговаря, да посреща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие."

Кой ще поведе юнаците ако не вехтите и опитни войводи Филип Тотю, Панайот Хитов и Дядо Желю?  За зла участ, а и някак си чисто по нашенски и воеводите заминават на по-важна за тях мисия в Сърбия, и комитетските пари неизвестно къде потъват и остават 200-те юнаци, решени на всичко и готови да се жертват в името на свободата.

„Аз ще ви стана воевода! Приемате ли ме?" – заявява Христо Ботев по зла ирония на съдбата пред Никола Обретенов и Георги Апостолов – обвинявани за провала на подготовката в III-ти Врачански революционен окръг, а дори и за гибелта на воеводата.

За оклеветения и изолиран от комитетските дела Ботев това е същински подарък от съдбата. „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва" се сбъдва" – пише той в едно от предсмъртните си писма.

Така верен на свободолюбивия си дух и на веруюто, че освобождение може да се случи само чрез революция, Ботев поема по пътя на своята Голгота.

„Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество." – заявява поетът.

На 17 май преди обяд „Радецки" спира в Оряхово. На палубата се качват врачаните Стефанаки и Сава Савови.

„Те ни увещаваха – свидетелства Кирил Ботев – четата да не заминава за вътрешността на България, защото още нищо не било готово. Но ние бяхме тръгнали, а за връщане и дума не можеше да става. "

Най-неочаквано се оказва, че няма и помен от масовата подкрепа и съпричастност, няма и помен от народа, който са дошли да освобождават. Това не може да сломи Христо Ботев, който е предвидил доста по-рано, още в поезията си своя път и неотклонно го следва.

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен

срещу врагът си безверни.

Там аз за мило, за драго,

за теб, за баща, за братя,

за него ще се заловя,

пък... каквото сабя покаже

и честта, майко, юнашка!

Христо Ботев остава както в учебниците, така и в ума на българина от началото на подвизите му, чак до сега повече от век и половина по-късно. Ще остане и за в бъдеще. Не случайно и днес Христо Ботев е един от най-великите и достойни синове на България, посветили целия си съзнателен живот и себе си на Отечеството с едничката мисъл:

 „Но стига ми тая награда – да каже нявга народа: умря сиромаха за правда, за правда и за свобода..."

Сега след толкова години можем твърдо да заявим, че дори само Ботев и Левски определят огромната духовна територия на България, че за да си истински българин, трябва да ги носиш в сърцето си като величави титани и да се гордееш, че си техен потомък.

Толкова проникновен и възвишен бе Христо Ботев в краткия си, но бурен и смислен живот, че успя да предскаже и безсмъртието си:

„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира."