С поклонение, отдаване на почести  и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 142-годишнината от гибелта на българския национал-революционер, демократ, поет и журналист Христо Ботев.

В церемонията пред паметника на Христо Ботев в Цар-Симеоновата градина участваха военнослужещи от 68-ма бригада Специални сили под командването на бригаден генерал Явор Матеев, Представителния духов оркестър на Военновъздушните сили от Пловдив и членове на Комитет „Родолюбие".

За да отдадат своята почит в Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България, и да положат венци и цветя пред паметника на Христо Ботев бяха кметът на Пловдив Иван Тотев, председателят на Общинския съвет Савина Петкова, народни представители, бриг. генерал Явор Матеев - началник на гарнизон Пловдив и командир на 68-а бригада „Специални сили", общински съветници, кметовете на райони, представители на общинската администрация, директори на общински предприятия, представители на ФК „Ботев" Пловдив и многобройни признателни граждани.

 

Водещ на честването бе актрисата Мария Генчева от Драматичен театър – Пловдив. Официалното слово произнесе проф. Инна Пелева - носител на Награда „Пловдив" в Раздел „Художествена литература".

Ето и пълния текст на словото на проф. Инна Пелева:

Денят на Ботев, 2018

И днес, на поредния 2 юни, по една вече отколешна традиция, точно в 12 часа ще зазвучат сирените.

За малко всичко и всички в страната ще спрем и ще млъкнем.

В началото на лятото, насред пъстрите декори на живота ни и въпреки битовите сюжети, в които сме оплетени, отново ще преживеем една специална минута.

Тази пауза в ежедневието, отворена от воя на сирените, е като прескачане на сърцето. Нарушаването на ритъма (сърдечния, градския, навичния) напомня важни неща. Кара те да помислиш за онова, за което не си склонен да мислиш непрекъснато.

Точно така: Денят на Ботев и на загиналите заради България е Ден за Размисъл.

Над какво имаме да мислим ли?

Ами например над това, че имената, образите на доброто и ценното и днес са същите – същите като тези, които е изписал Ботев. Ето, в стиховете му просветват слова и фрази като разум и съвест, любов и вяра, народ, правда и свобода, родино мила, потомството назе ще съди, ... дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди! Няма спор: в наши дни тези думи отново сочат висота и кауза, отново побират достойния кодекс на човека и гражданина...

И в наши дни все така звучи актуално онази Ботева констатация: ... големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. И в наши дни познатият Ботев призив към честност пред „мене си" би могъл да проясни себеразбирането на по-самокритичните, а и на по-амбициозните ни съотечественици: ... ако си пигмей, то сляз от тия конкили и потъни в калта на ничтожеството, а ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възсядал своя Буцефал...

Имаме да мислим също върху това, че Ботевото описание на злото някак твърде лесно приляга към съвременни лица и случки: поетът е говорил за слепците с очи, за „изтрезняването", след което забравяме думи и клетви... и бягаме в омаловажаващия всичко смях или пък в „немеенето". А и нима не прозират съвсем сегашни физиономии зад онзи убийствен портрет: Патриот е – душа дава / за наука, за свобода; / но не свойта душа, братя, / а душата на народа! [...] И е добър християнин: / не пропуща литургия; / но и в черква затуй ходи, / че черквата й търговия!...

В 12 по обед ще чуем сигнала „Тревога!".

И дано наистина го чуем.

Честният размисъл почти винаги извежда при тревогата. Не само за настоящето, а и за онова, което е било и което няма как да се поправи.

Докато сирените сбъдват своята страховита, гръмовна тишина, ние, мълчейки, пак ще преживеем тегобното питане – откъде всъщност идва онзи смъртоносен куршум. Дали от вражите позиции.

Или пък не.

И може би ще имаме куража да си представим (доколкото ни стигат силите) каква самота е преживял Христо Ботев малко преди края си, щом, почти просълзен, тогава е промълвил: ... и аз съм тръгнал народ да освобождавам ... да не бях се раждал...

Нека помним тази Голгота.

Тук и сега не можем да отнемем от тежестта на Ботевия кръст, да утешим онова мъченичество.

Но можем, тук и сега, да състрадаваме заради трагическия жребий на грамадния поет. И да не отказваме горчивото причастие  на паметта.

Това, че все още, все така сме способни да изпитваме скръб, болка и жал заради изключителните ни мъртви, вероятно е знак, че жертвата им не е била напразна.

Че тя, точно защото изисква и товари с чувство за вина, ни прави повече хора.

По-смислени хора, повече (и смирено) знаещи за отношенията между обикновените и необикновените човеци, между „преди", „сега" и „завинаги".

И не забравяйте:

разум и съвест

любов и вяра

народ

за правда и за свобода

родино мила

потомството назе ще съди

... дай ръка за ръка и напред със стъпки по-твърди!