Тази година се навършват 200 години от рождението на най-големия български дарител Евлоги Гоергиев. Текстилната фабрика в родния му град Карлово, построена с негови пари, днес в тъне в разруха.Предприятието е завършено през 1891 година, а до него е вдигната красива вила за управата.

Проектът е на английски архитект, вилата е в баварски стил, а целта веднага е постигната – над 100 души започват работа там.

„Много важен момент в неговото завещание е, че с приходите от тази фабрика трябва да бъдат издържани карловските училища и да се учреди фонд, от който да се построи болница пак за нуждите на карловските граждани”, разказа за bTV Мария Деянова, която е директор на Историческия музей в града.

В средата на миналия век фабриката е национализирана, а след демокрацията – приватизирана. Сега вилата е общинска, а фабриката – частна.

Общината задължила собственика да направи ремонт на сградата. Собствеността обаче бързо била сменена и процедурата започнала наново. Собственикът обясни, че е склонен да дари половината фабрика на града, но иска другата половина да му бъде платена.

„Ако той продължава да се бави, ние готвим наш проект, ще го входираме лятото и ще направим ремонта с наши пари, които ще си потърсим чрез съда”, заяви кметът на Карлово Емил Кабаиванов.

Идеята на общината е двете рушащи се сгради да се превърнат в музей на дарителството в България и зала, в която да се провеждат всякакви значими събития.

А в миналото фабриката е била работното място на карловци, братята Георгиеви построили и болница в града.

Това разказа актьорът Христо Мутафчиев, който е от Карлово. Като малък в апартамента над неговото семейство е живяла жена, която е работила във фабриката.

„Моята съседка ме водеше редовно с нея, като нямаше кой да ме гледа вкъщи, и аз виждах как се правят цветовете, как се боядисва, как се правят съответните щампи, рамки и всичко останало по плата”, разказа актьорът.

И днес има богати хора в България, но ги търсим с „Интерпол” пошегува се Мутафчиев. Той изрази огорчението си, че исторически сгради са оставени да се рушат.

„Това е отношението ни към самите нас, към поколенията след нас, към живота на децата ни, уважението на другите хора, които стоят срещу нас. Оттам идва и разрухата в собствените ни души, а тази разруха се превръща и в разруха към ценностите, които са оставили наистина ценните хора”.